След като жестоко смазали съпротивата на Драсния, ангараките се насочили на юг към огромните обрасли с трева земи на Алгария и обсадили огромната крепост, наречена Алгарийската твърдина. Обсадата продължила осем години, докато накрая Кал Торак отвратен я вдигнал. И едва, когато той насочил своята армия на запад към Улголандия, другите кралства осъзнали, че нашествието на ангараките не е насочено само срещу алорните, а срещу всички западни земи. През лятото на 4875 година Кал Торак се спуснал към Арендската долина и стигнал до града Воу Мимбре, където го очаквали обединените армии на западните кралства.
Сендарите, които участвали в тази битка, били част от военен отряд под командването на Бранд, пазача на Кълбото от рода на Рива. Отрядът от риванци, сендари и астуриански аренди атакувал тила на ангараките; левият фланг на битката бил поет от алгари, драсниянци и улгоси, а десният — от толнедранци и череки. В центъра на битката станало легендарното нападение на мимбратските аренди. Битката бушувала часове, докато в разгара на бойното поле Бранд се срещнал лице в лице със самия Кал Торак в смъртен двубой. От този дуел зависел изходът на битката.
Макар че двадесет човешки поколения се бяха сменили от този гигантски двубой, той беше все така жив в паметта на сендарските ратаи във фермата на Фелдор, като че се бе случил вчера. Всеки удар, всяка атака и контраатака се описваха най-подробно. Накрая, когато вече изглеждало, че Бранд неминуемо ще бъде победен, той свалил покривалото от своя щит, а Кал Торак, изпаднал в смут поради някакво моментно объркване, отслабил защитата си и бил светкавично повален.
Описанието на битката бе достатъчно за Рундориг и арендската му кръв моментално кипна. Ала Гарион реши, че разказите все пак не дават отговор на някои въпроси.
— Защо е бил покрит щитът на Бранд? — попита той Кралто, един от по-възрастните ратаи.
Кралто сви рамене.
— Просто е бил покрит — отговори той. — Всички така казват.
— Щитът вълшебен ли е бил? — упорстваше Гарион.
— Може и да е бил — отвърна Кралто. — Но не съм чувал някой да твърди такова нещо. Всичко, което зная, е, че когато Бранд открил щита си, Кал Торак изпуснал своя и Бранд забил сабята си в главата му — казват, че го уцелил в окото.
Гарион упорито поклати глава и каза:
— Не разбирам. Как може такова нещо да уплаши Кал Торак?
— Не мога да ти кажа — отвърна Кралто. — Никога не съм чувал някой да обяснява това.
Макар да не бе доволен от разказа, Гарион бързо се съгласи с простия план на Рундориг да изиграят още веднъж двубоя. След няколко дни бой с пръчки, които момчетата използваха вместо саби, Гарион реши, че се нуждаят от още неща, за да направят играта по-приятна. Два чайника и два капака от големи тенджери изчезнаха загадъчно от кухнята на леля Поул, а Гарион и Рундориг, вече с шлемове и щитове, се отправиха към едно уединено местенце, за да продължат двубоя.
Всичко вървеше прекрасно, докато Рундориг, който беше по-голям, по-висок и по-силен, нанесе зашеметяващ удар по главата на Гарион с пръчката си. Ръбът на чайника се впи във веждата на Гарион и от раната рукна кръв. Гарион чу някакъв звън, почувства напор на парещо опиянение във вените си и се надигна от земята.
Така и не узна какво точно се бе случило. Явяваха му се само откъслечни спомени как бе крещял предизвикателно срещу Кал Торак — думи, които потекоха от устните му и които той дори не разбираше. Познатото и малко глуповато лице на Рундориг вече не стоеше пред него — то бе заменено от ужасно осакатен и грозен образ. Обхванат от бяс, Гарион започна да сипе удари срещу това лице, обзет от треска, която изпепеляваше ума му.
След това всичко свърши. Бедният Рундориг лежеше в краката му, изпаднал в безсъзнание след дивата атака. Гарион беше ужасен от онова, което бе сторил, ала в същото време усещаше вкуса на победата върху устните си.
По-късно в кухнята, където се оказваше помощ при всички злополуки във фермата, леля Поул се зае с раните им, без да каже почти нищо. Изглежда, Рундориг не беше сериозно наранен, макар че лицето му бе започнало да отича, бе станало лилаво и отначало му беше трудно да фокусира погледа си. След няколко студени кърпи на главата и един от сиропите на леля Поул той бързо се съвзе.
Ала раната на веждата на Гарион изискваше повече грижи. Леля Поул накара Дурник да държи момчето, после взе игла и конец и заши веждата му така спокойно, сякаш кърпеше разпран ръкав, без да обръща никакво внимание на воя, който издаваше нейният пациент. Изглеждаше много по-загрижена за огънатите чайници и смазаните капаци на тенджерите, отколкото за бойните рани на двете момчета.