— Веднага ще дойда, ваша светлост — каза Дурник и стана, — но трябва да ми простите, ако не приказвам много.
Гарион чакаше, изпълнен с нетърпение.
— Всички чухме за твоето приключение, моето момче — любезно каза граф Селайн. — О, отново да бъдеш млад! — Той въздъхна. — Идваш ли, Дурник?
— Незабавно, ваша светлост — отвърна Дурник и двамата излязоха от голямата зала и се отправиха към стаята, където се състояха съветите.
Гарион остана сам, дълбоко засегнат, че са го изключили от компанията си. Беше на възраст, когато чувството му за самооценка все още бе неукрепнало, и страшно се измъчваше от липсата на уважение, която пролича от това, че не го бяха поканили да ги придружи. Дълбоко засегнат, той навъсено напусна голямата зала и отиде да разгледа своя глиган, който беше окачен в пълна с лед стая близо до кухнята. Поне този звяр го бе приел на сериозно.
Ала човек не може да прекара прекалено много време в компанията на едно мъртво прасе, без да се почувства потиснат. Глиганът не изглеждаше чак толкова голям, както тогава, когато беше жив и се спускаше да го нападне. Бивните му наистина бяха внушителни, но нито толкова дълги, нито толкова остри, както ги беше запомнил Гарион. Освен това в стаята с леда беше твърде хладно и натъртените мускули пак го заболяха.
Нямаше никакъв смисъл да опитва да посети Барак. Червенобрадият гигант се беше заключил в стаята си, потънал в размисъл и мрачна меланхолия, като не отваряше вратата на никого, дори на жена си. И така Гарион, изоставен напълно сам, постоя унило известно време и после реши, че вместо това може да проучи огромния палат с прашните, неизползвани стаи и тъмните криволичещи коридори. Вървя, както му се стори, цели часове, като отваряше врати и преминаваше пусти проходи, които понякога внезапно прекъсваха пред голи каменни стени.
Палатът на Анхег беше огромен, защото, както бе обяснил Барак, от три хиляди години владетелите непрекъснато го достроявали. Едно от южните крила беше напълно изоставено, целият му покрив се беше срутил още преди няколко столетия. Гарион прекара дълго в скитане по коридорите на втория етаж, обзет от мрачни мисли за тленността и преходността на славата, докато надзърташе в стаи, където дебела пелена сняг бе покрила древните легла и столове, и гледаше мъничките следи от мишки и катерички, тичали навсякъде. След това излезе в един коридор, където пак нямаше покрив, и откри други следи — бяха оставени от човек. Отпечатъците бяха съвсем пресни, понеже не ги беше покрил никакъв сняг, а предната нощ беше валяло. Отначало той си помисли, че следите са негови и вероятно е направил кръг и отново е попаднал в коридор, който вече е проучил, но отпечатъците бяха много по-големи от неговите.
Имаше цяла дузина възможни обяснения, естествено, но Гарион почувства как дъхът му се учестява. Мъжът със зелената наметка все още се криеше в палата, мургът Ашарак беше във Вал Алорн, а благородникът със сламенорусата коса се спотайваше някъде в гората и намеренията му очевидни бяха враждебни.
Гарион разбра, че положението може да се окаже опасно. Нямаше никакво друго оръжие освен малката кама, затова бързо се върна в една покрита със сняг стая, която бе проучил преди малко, и свали от стената една ръждясала сабя, висяла там в забрава безброй години. После, вече почувствал по-голяма сигурност, се върна при следите.
Докато отпечатъците на непознатия се нижеха по коридора без покрив, проследяването им не представляваше никаква трудност — следите изпъкваха сред недокоснатия сняг. Но когато те се насочиха през една купчина отпадъци към зловещия мрак на прашен коридор, където покривът беше непокътнат, задачата на Гарион стана по-трудна. Прахта върху пода му помагаше, но момчето непрекъснато трябваше да се прегъва одве, за да види следите. Ребрата и краката го боляха, той потрепваше и изсумтяваше всеки път, когато му се наложеше да клекне, за да разгледа каменния под. След няколко минути вече се бе изпотил. Стисна зъби и си помисли дали да не преустанови търсенето.
После до ушите му долетя слаб звук. Той се прилепи до стената, като се надяваше, че зад гърба му няма светлина, за да привлече вниманието върху него. Далеч напред една фигура премина дебнешком в бледата виделина на деня, която се прокрадваше през единствения миниатюрен прозорец. Гарион долови моментно проблясване в зелено и разбра точно кого бе преследвал толкова време. И ако не беше стряскащата яснота на гласа на граф Селайн, Гарион вероятно щеше да отиде направо при мъжа, по чиито пети бе вървял.