— Откъде знаеш, че е чувал? — попита Мерел с присвити очи.
— Аз също бях там — каза Гарион. — Скрих се недалеч от него и аз самият чувах какво приказват — като че бях в същата стая с тях.
— Как изглежда той? — попита Барак.
— Косата му е с цвят на пясък — започна да го описва Гарион. — Брадата му — също, и както вече казах, той носи зелена наметка. Видях го в деня, когато отидохме да разглеждаме твоя кораб. Тъкмо влизаше в една кръчма с един мург.
— Във Вал Алорн няма мурги — заяви Мерел.
— Има един — настоя Гарион. — И по-рано съм го виждал. Зная кой е. — Гарион трябваше да подходи много внимателно към този въпрос. Забраната да не говори за врага в тъмните одежди беше както винаги неумолима. Дори намекът, който беше направил, превърна езика му във вцепенено парче дърво, а устните му изтръпнаха.
— Кой е той? — попита Барак.
Гарион остави въпроса без отговор.
— А после, в деня, когато ловихме глигани, го видях в гората.
— Мурга ли? — попита Барак.
— Не. Мъжа със зелената наметка. Там той се срещна с някакъв друг мъж и поговориха известно време недалеч от мястото, където чаках глигана. Не ме видяха.
— В това няма нищо подозрително — отбеляза Барак. — Човек може да се среща с приятелите си където пожелае.
— Не смятам, че бяха точно приятели — възрази Гарион. — Онзи със зелената наметка нарече другия „милорд“ и благородникът му заповяда да се добере достатъчно близо до залата, за да може да чуе какво какво приказват кралете и господин Улф.
— Това е по-сериозно — каза Барак, изглежда, забравил своята меланхолия. — Казаха ли нещо друго?
— Мъжът със сламенорусата коса поиска да узнае подробности за нас — отговори Гарион. — За тебе, за мене, за Дурник и Силк — за всички нас.
— Сламеноруса коса? — бързо попита Мерел.
— Онзи, към когото се обърнаха с „милорд“ — обясни Гарион. — Той, изглежда, знаеше за нас. Дори и за мене знаеше.
— Висок, с белезникава коса? — попита Мерел. — Без брада? Малко по-стар от Барак?
— Не е възможно да е той — възрази Барак. — Анхег го заточи под страх от смъртно наказание.
— Ти си дете, Барак — каза тя. — Той не би се съобразил с това, ако интересите му го изискват. Смятам, че ще е най-добре да кажем на Анхег.
— Познавате ли го? — попита Гарион. — Някои от нещата, които той каза за Барак, не бяха много любезни.
— О, представям си — иронично вметна Мерел. — Барак беше един от онези, които настояваха сламенокосият да бъде обезглавен.
Барак вече навличаше ризницата си.
— Оправи си косата — каза му Мерел с тон, в който странно защо не можеше да се долови дори нотка от предишната й ненавист. — Приличаш на копа сено.
— Не мога да си губя времето с това сега — нетърпеливо избоботи Барак. — Елате и двамата. Отиваме при Анхег.
Нямаше време за повече въпроси, понеже Гарион и Мерел трябваше едва ли не да тичат, за да вървят в крачка с гиганта. Бързо прекосиха голямата зала с троновете и подплашените войници се разбягаха да им сторят път, щом зърнаха лицето на Барак.
— Милорд Барак — спря ги един от пазачите пред вратата на залата, където се провеждаше кралският съвет.
— Махайте се! — заповяда Барак и с трясък отвори вратата.
Крал Анхег уплашено вдигна поглед при това внезапно нахлуване и попита:
— Какво има, братовчеде?
— Измяна, Анхег! — изрева Барак. — Граф Джарвик е нарушил заповедта ти и е избягал от заточението, на което го изпрати. Поставил шпиони в собствения ти дворец.
— Джарвик? — рече Анхег. — Той не би посмял да стори това.
— О, посмял е, и още как! — заговори Барак. — Видели са го недалеч от Вал Алорн и са чули част от думите му, докато е кроил своя заговор.
— Кой е Джарвик? — попита регентът на Рива.
— Граф, когото изпратих на заточение миналата година — отговори Анхег. — Заловихме негов куриер и у него намерихме съобщение до един мург в Сендария. В съобщението имаше подробности за един от нашите най-тайни съвети. Джарвик се опита да отрече, че той е изпратил съобщението, макар че върху пергамента стоеше неговият печат, а съкровищницата му се пръскаше по шевовете, пълна с червено злато от рудниците в Кхтол Мургос. Бих заповядал да набият главата му на кол, но неговата жена е моя родственичка и ме помоли да му подаря живота. Затова го заточих в едно от неговите имения на западното крайбрежие. — Кралят погледна Барак. — Откъде разбра за постъпката му? Последното нещо, което чух за тебе, беше, че си се заключил в стаята си и не си желаел да разговаряш с никого.