— Безценно момче си довела със себе си, лейди Поулгара — сериозно каза крал Родар. — Ако си търси занаят, смятам, че мога да намеря място за него. Събирането на информация е благородно занимание, а изглежда, че той притежава природна дарба за това.
— Той притежава и други умения — отбеляза леля Поул. — Изглежда, че е много опитен в това да се появява на места, където никой не го очаква.
— Не бъди толкова строга с момчето, Поулгара — каза крал Анхег. — Той ни направи услуга, за която може би никога няма да можем да му се отплатим.
Гарион отново се поклони и се отдръпна встрани от тежкия поглед на леля Поул.
— Братовчеде — каза Анхег на Барак, — изглежда, че имаме нежелан посетител, който се спотайва някъде из този палат. Мисля, че с голямо желание бих си поприказвал с този шпионин в зелена пелерина.
— Ще взема неколцина мъже — обяви мрачно Барак. — Ще обърнем всяко камъче в този палат, здравата ще го раздрусаме и ще видим какво ще изпадне накрая.
— Искам го непокътнат — предупреди Анхег.
— Разбира се — отвърна Барак.
— Ала не чак дотам непокътнат. Докато все още може да приказва, ще ни свърши работа.
Барак се ухили и заяви:
— Когато ти го доведа, със сигурност ще бъде много приказлив, братовчеде.
Мрачна усмивка се плъзна по лицето на краля. Барак се насочи към вратата, а Анхег се обърна към жена му.
— Искам да благодаря и на теб, Мерел — заговори той. — Сигурен съм, че имаш значителна заслуга, задето тази информация дойде до нас.
— Не са необходими благодарности, Ваше Величество — рече тя. — Това е мой дълг.
Анхег въздъхна и тъжно попита:
— Винаги ли трябва да бъде дълг, Мерел?
— А какво друго? — възрази тя.
— Много други неща — отрони кралят. — Но ще трябва да откриеш сама какви са.
— Гарион — каза леля Поул. — Ела тук.
— Да, госпожо — отвърна Гарион и малко нервно пристъпи към нея.
— Не бъди глупав, скъпи — подхвана тя. — Няма да те нараня. — После леко докосна с връхчетата на пръстите си челото му.
— Е? — попита господин Улф.
— Тука е — отговори тя. — Много е слабо, иначе щях да го забележа по-рано. Съжалявам, татко.
— Я да видим — рече Улф и също докосна главата на Гарион. — Не е сериозно.
— Но можеше и да бъде — възрази леля Поул. — А бях поела отговорността такива неща да не се случват.
— Не се самоизмъчвай, Поул — сгълча я Улф. — Въобще не ти приляга. Просто го махни.
— Какво има? — попита разтревожено Гарион.
— Не се безпокой, скъпи — отговори му леля Поул, хвана дясната му ръка и за миг я допря до белия кичур на челото си.
Той почувства, че го обзема вълнение, потъна в море от объркани представи, а после го разтърси звънтяща болка зад ушите. Главата му се замая и той щеше да падне на пода, ако леля Поул не го беше уловила.
— Кой е мургът? — попита тя и се взря в очите му.
— Казва се Ашарак — бързо отговори Гарион.
— От колко време го познаваш?
— Цял живот. Той идваше във фермата на Фалдор и ме наблюдаваше, когато бях малък.
— Това е достатъчно засега, Поул — рече господин Улф. — Първо го остави да отдъхне малко. Ще се погрижа това да не се случи втори път.
— Болно ли е момчето? — попита крал Чо-Хаг.
— Не точно болно, Чо-Хаг — отговори господин Улф. — Малко е трудно да ти обясня. Но сега всичко се изчисти.
— Искам да си отидеш в стаята, Гарион — помоли го леля Поул, като все още го държеше за раменете. — Можеш ли да стигнеш сам дотам?
— Добре съм — отвърна той, ала още се чувстваше малко замаян.
— Няма да се отбиваш от пътя си и няма да се впускаш в повече разходки за изследване на двореца — твърдо заяви тя.
— Да, госпожо.
— Когато се прибереш, си легни. Искам да си помислиш. Спомни си за всеки един от случаите, когато си виждал този мург — какво е правил, какво е казал.
— Той никога не е говорил с мен — отговори Гарион. — Само ме наблюдаваше.
— Аз ще дойда след малко — продължи тя — и ще искам да ми кажеш всичко, което знаеш за него. Това е важно, Гарион, затова се съсредоточи колкото е възможно по-силно.
— Добре, лельо Поул.
Тя го целуна по челото и каза:
— Тичай, скъпи.
Обзет от странна замаяност, Гарион излезе в коридора.
Премина през голямата зала, където войниците на Анхег препасваха саби и грабваха страшни на вид бойни топори, подготвяйки се за претърсването на палата. Все още зашеметен, той премина край тях, без да спре.
Част от ума му беше полузадрямала, ала потайните глъбини на съзнанието му оставаха нащрек. Сдържаният глас отбеляза, че току-що се е случило нещо важно. Могъщата забрана да не приказва за Ашарак очевидно беше изчезнала. Леля Поул по някакъв начин я беше изтръгнала изцяло от ума му. Чувствата, които го вълнуваха след това събитие, бяха необичайно двусмислени. Странната връзка между него и безмълвния, облечен в тъмни одежди Ашарак, винаги бе оставала съвсем лична, ала сега беше изчезнала. Момъкът се чувстваше някак празен и объркан. Въздъхна и се изкачи по широкото стълбище към своята стая.