Забавянето дразнеше и мъжете. Каеде знаеше, че изгарят от желание да приключат с досадното задължение да придружават знатна дама, че са нетърпеливи да се завърнат към битките, че единственото, което ги вълнуваше, са победите на Араи над клана Тохан на Изток.
Доскоро господарят им бе един от тях, разсъждаваше тя с недоумение. Как изведнъж бе станал тъй могъщ? Какво бе онова негово качество, което караше тези мъже, до един достатъчно зрели и физически силни, с готовност да го следват и да му се подчиняват? Тя отново си спомни поривистата му безпощадност при убийството на пазача, който я бе нападнал в имението на Ногучи. Със същата непоколебимост Араи би могъл да отнеме живота на всеки от тези мъже. При все това не страхът ги караше да му се подчиняват. Дали не бе някакво доверие в тази безпощадност, в тази готовност да се действа незабавно без значение, дали правилно или не? Дали някога биха се доверили по този начин на жена? Самата тя би ли могла да командва мъже като него? Щяха ли да й се подчиняват воини като Шоджи и Амано?
Дъждът спря и те продължиха пътя си. Бурята бе прочистила и малкото останала влажност и следващите дни бяха прекрасни; небето бе синя безбрежност над планинските върхове, където с всеки изминал ден червеникавите багри на кленовете ставаха все по-ярки. Нощите захладняваха с предвещание за скорошни слани.
Пътуването се проточи и дните станаха дълги и изтощителни. Накрая една сутрин Шизука обяви:
— Това е последният преход. Утре ще бъдем в Ширакава.
Спускаха се по стръмна пътека, тъй гъсто застлана с борови иглички, че копитата на конете не издаваха никакъв шум. Шизука вървеше до Раку, а Каеде го яздеше. Под боровете и кедрите бе сумрак, но малко пред тях слънчевите лъчи падаха косо през бамбукова горичка, хвърляйки пъстра зеленикава светлина.
— Минавала ли си по този път по-рано? — попита Каеде.
— Неведнъж. Първия път бе преди години. Бяха ме пратили в Кумамото да работя в семейството на Араи. Тогава бях по-млада и от вас. Старият господар бе още жив. Държеше синовете си с желязна ръка, но най-големият — Дайичи, който бе кръстен на него, пак намираше начин да отведе някоя прислужница в леглото си. Аз дълго се съпротивявах… но, както знаете, това не е лесно за момичетата, които живеят в имението на някой владетел. Бях твърдо решена да не му позволя да ме забрави тъй бързо, както правеше с повечето от тях. И, естествено, следвах указанията, които ми даваха от моето семейство, рода Муто…
— Значи си го шпионирала през цялото време? — промърмори Каеде.
— Определени хора се интересуваха от васалите на Араи. Особено от Дайичи, преди да отиде при Ногучи.
— Някои хора… имаш предвид Ийда?
— Разбира се. Това бе част от уговорката с клана Сейшуу след Яегахара. Араи не желаеше да служи на Ногучи. Той не харесваше Ийда и смяташе Ногучи за предател, но бе принуден да се подчинява.
— Ти си работила за Ийда?
— Вие знаете на кого служа — каза Шизука тихо. — Неизменно преди всичко на фамилията Муто, на Племето. По онова време Ийда наемаше мнозина Муто.
— Никога няма да го разбера — каза Каеде.
Съюзите на нейната класа бяха достатъчно сложни — чрез бракове се сключваха нови, наличните се поддържаха със заложници, васални зависимости се прекратяваха с внезапни оскърбления и вражди или чрез най-обикновено съглашателство с противника в дирене на изгода. При все това тези средства изглеждаха почтени в сравнение с интригите на Племето. Отново я връхлетя неприятната мисъл, че Шизука стои с нея само защото изпълнява нареждане на фамилията Муто.
— А мен шпионираш ли ме?
С жест Шизука й даде знак да замълчи. Мъжете яздеха на достатъчно разстояние отпред и зад тях, за да могат да ги чуят, помисли си Каеде.