Бяха привършили с яденето и мислеха да се оттеглят, когато някой почука леко на вратата.
— Прислужниците идват да приготвят постелите — предположи Шизука и тръгна към вратата.
Когато я плъзна встрани обаче, отвън стоеше Мамору. Косите му бяха обсипани със снежинки.
— Простете — рече той, — но заваля първият сняг. Владетелят Фудживара желае да посети господарката Ширакава. Гледката от този павилион е особено красива.
— Това е къщата на владетеля Фудживара — каза Каеде. — Аз съм негова гостенка. Удоволствието за него е удоволствие и за мен.
Мамору си тръгна и тя го чу да казва нещо на прислужниците. След малко две от тях донесоха топли подплатени роби в червен цвят и й помогнаха да ги облече. Съпроводена от Шизука, тя излезе на верандата. Възглавниците за сядане, сложени специално за тях, бяха застлани с кожи. По клоните на дърветата бяха окачени фенери, които осветяваха падащите снежинки. Земята вече бе побеляла. Под два ниски бора бе подредена миниатюрна градина от камъни, които бяха съчетани в живописна композиция и очертаваха гледката като в рамка. Зад тях сивата маса на планината почти не се виждаше през вихрения танц на снежинките. Каеде застина безмълвна, омагьосана от красотата на картината, от пропитата с покой чистота.
Движейки се тъй безшумно, че те дори не го чуха, на верандата се появи владетелят Фудживара. Двете тутакси коленичиха пред него.
— Госпожице Ширакава — каза той, — толкова съм ви признателен. Първо, че приехте да посетите скромната ми обител и, второ, че задоволихте прищявката ми да споделя с вас съзерцанието на първия сняг — след което добави: — Моля, седнете. Трябва да се загърнете добре; сега не бива да настивате.
Зад тях един след друг се точеха слуги, които носеха мангали, стъкленици с вино, чаши и кожи. Мамору взе една от кожите и я сложи върху раменете й, после загърна с друга Фудживара, който бе седнал до нея. Каеде погали козината със смесица от наслада и отвращение.
— От Голямата земя са — обясни й Фудживара, след като си размениха обичайните вежливи поздрави. — Ишида ги донася, когато ходи там на експедиции.
— От какво животно?
— Някакъв вид мечка.
Трудно й бе да повярва, че има толкова голяма мечка. Опита се да си я представи в естествената й среда, тъй далечна и чужда за нея. Сигурно е била много силна, с бавни движения, свирепа, но въпреки това ловецът бе успял да я убие и да я одере. Запита се дали духът й по някакъв начин все още обитаваше кожата и дали я ненавиждаше, задето се ползваше от топлината й. Побиха я тръпки.
— Доктор Ишида е не само умен, но и смел, щом предприема такива опасни пътувания.
— Той изпитва неутолима жажда за знания. Разбира се, оздравяването на госпожица Ширакава е едно прекрасно възнаграждение за способностите му.
— Аз му дължа живота си — каза тя с приглушен глас.
— В такъв случай за мен доктор Ишида е още по-ценен, отколкото за самия себе си.
Каеде долови в тона му обичайната ирония, но не и презрение. Действително едва ли би могъл да бъде по-ласкателен.
— Колко прекрасен е първият сняг! — възкликна тя. — И все пак в края на зимата вече копнеем да се стопи.
— Обичам да се любувам на снега — каза той. — Харесвам белотата му и начина, по който разстила пелена над света. Под нея всичко изглежда чисто.
Мамору наля вино и им го поднесе. После изчезна в сенките. Слугите безмълвно се оттеглиха. В действителност не бяха сами, но се пораждаше странна илюзия за усамотение, сякаш не съществуваше нищо друго, само те двамата, светещите мангали, тежките мечешки кожи и снегът.
Известно време съзерцаваха снега в мълчание, след което Фудживара нареди на слугите да донесат още лампи.
— Искам да виждам лицето ви — каза той, приведе се напред и впери в нея изучаващ поглед точно както гледаше съкровищата си. Каеде вдигна очи и се взря покрай него в снега, който сега падаше по-нагъсто, виеше се на светлината на фенерите, забулваше планината и замъгляваше външния свят. — Може би по-красива от всякога — каза той тихо. Стори й се че долови нотка на облекчение в гласа му. Знаеше, че ако неразположението й бе накърнило по някакъв начин хубостта й, той щеше да се оттегли вежливо и повече нямаше да пожелае да я види. Тогава те всички щяха да умрат от глад в имението, без всякакъв жест на състрадание или помощ от негова страна. „Колко е студен!“, помисли си тя и почувства как я побиват тръпки, но не се издаде, а продължи да се взира покрай него, остави снегът да изпълни очите й и да замъгли зрението й. Щеше да бъде студена, като лед, като целадон12. И ако искаше да я притежава, щеше да му се наложи да плати най-високата цена. Той пи, напълни чашата си отново и пак пи, без да откъсва очи от лицето й. И двамата седяха безмълвни. Накрая той заключи отривисто: — Естествено, трябва да се омъжите.