Нощта бе безмълвна, ако не се смятаха тихо сипещият се сняг, вятърът в боровете и ромонът на вода.
— Владетелят Отори Такео.
— Да, би могъл да бъде само той — потвърди Фудживара, което я накара да се запита как ли се е издала и какво му е известно за Такео. Той се приведе към нея с оживено на светлината на лампата лице. — Разкажете ми какво се случи.
— Бих могла да ви разкажа много неща — започна тя бавно. — За това, как бе предаден владетелят Шигеру, за смъртта му, за отмъщението на владетеля Такео и за нощта, в която Ийда намери смъртта си, а Инуяма рухна. Но всяка история струва скъпо. Какво ще ми предложите в замяна?
Той се усмихна и попита съучастнически:
— Какво желае владетелката Ширакава?
— Нуждая се от пари, с които да наема хора и да им осигуря облекло и оръжие, и от храна за домочадието ми.
Той едва удържа смеха си.
— Повечето жени на вашата възраст биха си пожелали ново ветрило или роба. Но вие винаги сте способна да ме изненадате.
— Приемате ли цената ми? — тя чувстваше, че няма какво да загуби заради дързостта си.
— Да. За Ийда пари, за Шигеру крини ориз. И за оцелелия… предполагам, че все още е жив… какво да ви платя за историята на Такео?
Докато произнасяше името му, гласът му се промени, все едно се опитваше да усети вкуса му в устата си. Каеде отново се запита какво ли бе научил за Такео.
— Учете ме — каза тя. — Има толкова неща, които трябва да знам. Обучавайте ме, все едно съм момче.
Той кимна в знак на съгласие.
— За мен ще бъде удоволствие да продължа преподаването на баща ви.
— Но всичко трябва да се пази в тайна помежду ни. Както съкровищата във вашата колекция, нищо не бива да бъде излагано на показ. Ще разкрия тези неща само пред вас. Никой друг не бива да ги знае.
— Това ги прави още по-ценни и по-желани.
— Никой друг не ги е чувал — прошепна Каеде. — И след като ви ги разкажа, повече никога няма да говоря за тях.
Вятърът се бе позасилил и във верандата нахлуваше снежна вихрушка. С тих съсък снежинките се удряха в лампите и мангалите. Каеде почувства, че по тялото й плъзва студ, който се сливаше със студенината в сърцето и духа й. Обзе я неистово желание да си тръгне, но знаеше, че не може да си го позволи, преди да я е освободил.
— Вие мръзнете — каза той и плесна с ръце.
Слугите изникнаха от тъмното и й помогнаха да се изправи, поемайки тежката кожа, с която бе загърната.
— Очаквам с нетърпение вашите истории — каза той, след което й пожела лека нощ с необичайна топлота.
Каеде обаче се улови, че се пита дали не бе сключила договор с демон от пъкъла. Отправи безмълвна молитва да не й предложи брак. Никога нямаше да му позволи да я затвори в тази луксозна красива къща и да стои скрита като съкровище, което ще съзерцава единствено той.
В края на седмицата се прибра у дома. Първият сняг се бе стопил и замръзнал и пътят бе заледен, но проходим. От стрехите на къщите се бяха обточили ледени висулки, които блестяха на слънцето и се превръщаха в искрящи нанизи от капчици. Фудживара бе удържал на думата си. Беше се проявил като строг и взискателен учител и й беше поставил задачи, които да изпълни, преди да го посети отново. Вече беше изпратил храна за семейството и хората й.
Бяха прекарали дните в учене, а нощите — в разказване на истории. Тя интуитивно чувстваше какво го интересува, и му описваше подробности, които дори не подозираше, че си спомня — багрите на цветя, птичата песен, моментните капризи на времето, докосването на ръка, мириса на роба, начина, по който светлината пада върху нечие лице. И подмолните течения на желанието и заговорничеството, които уж познаваше, но и не познаваше и които едва сега й се изясняваха в хода на описанието. Разказваше му всичко с ясен, добре овладян глас без всякакъв външен израз на срам, тъга или съжаление.
Той й позволи с явна неохота да се прибере у дома, но тя използва за извинение сестрите си. Той искаше да я задържи там завинаги, Каеде го знаеше и безмълвно се съпротивяваше на това желание. Но, изглежда, всички в къщата го споделяха. Слугите го очакваха и това личеше в привидно незначителната промяна в поведението им. Подчиняваха й се, все едно тя вече беше нещо повече от желан и скъп гост. Търсеха нейното позволение и мнение и Каеде си даваше сметка, че те биха се държали така само по негово нареждане.
Почувства дълбоко облекчение, когато си тръгна, и дори мисълта за следващата им среща я изпълваше с ужас. При все това, когато се озова вкъщи и видя храната, дървата за огрев и парите, които Фудживара бе изпратил, изпита признателност, че бе спасил семейството й от крайната мизерия. Същата нощ лежеше в постелята и си мислеше: „Аз съм в капан. Никога няма да успея да избягам от него. Но какво друго мога да сторя?“