Сред първите пристигнали бяха братята Мийоши — Кахей и Гемба — с които бях тренирал в Хаги. Онези дни, когато се сражавахме с дървени мечове, ми изглеждаха невъзможно далечни. Появата им означаваше много за мен, много повече, отколкото самите те подозираха, когато коленичиха и помолиха за позволение да се присъединят към мен. Това означаваше, че най-добрите от хората на Отори не бяха забравили Шигеру. Те доведоха със себе си още трийсет мъже и също толкова желани вести от Хаги.
— Шоичи и Масахиро знаят, че се готвиш да се завърнеш — каза ми Кахей. Той бе няколко години по-голям от мен и имаше известен воински опит, тъй като на четиринайсет бе участвал в битката при Яегахара. — Но не се боят особено, защото не те възприемат насериозно. Смятат, че още след първата схватка ще те разгромят и ти ще избягаш с подвита опашка… — после ми се усмихна. — Не искам да те обиждам, но са с впечатлението, че си някакъв слабак…
— Виждали са ме само като такъв — отвърнах. Спомних си Абе, васала на Ийда, който плати с живота си, задето ме бе подценил. — В известен смисъл са прави. Вярно е, че съм млад и познавам войната само на теория, но правото е на моя страна и изпълнявам волята на Шигеру.
— Хората говорят, че си Божи избраник — рече Гемба. — Казват, че си надарен със способности, които не са от този свят…
— Много добре знаем! — възкликна Кахей. — Помниш ли битката с Йошитоми? Но той смяташе, че тези способности са ти от лукавия, не от Бог.
Бях се сражавал срещу сина на Масахиро в една схватка с дървени мечове. Той бе по-добър от мен в боя с меч, но аз имах други умения, които той смяташе за измама, и ги бях използвал, за да му попреча да ме убие.
— Взели ли са ми къщата и земята? — попитах. — Чух, че възнамерявали да го сторят.
— Все още не — главно защото старият ни учител Ичиро отказва да им ги предаде. Дал им е да разберат, че няма да ги отстъпи без бой. Владетелите не изпитват особено желание да влизат в разпра с него и с оцелелите хора на Шигеру… Те са най-верните ти поддръжници.
С облекчение научих, че Ичиро е жив. Надявах се скоро да тръгне и да дойде тук в храма, където можех да го закрилям. Откакто почна топенето на снеговете, го чаках всеки ден.
— Освен това не са сигурни в отношението на гражданите — намеси се Гемба. — Сега не искат да разпалват ничие недоволство. Страхуват се от въстание.
— Винаги са предпочитали да заговорничат тайно — отбелязах.
— Те наричат това преговори — рече Кахей неприязнено. — Пробвали ли са се да преговарят с теб?
— Нямам никакви вести от тях. Освен това няма нищо за преговаряне. Те са виновни за смъртта на Шигеру. Опитаха се да го убият в собствената му къща и като не успяха, го предадоха на Ийда. Не мога да се споразумея с тях, дори и да го предложат…
— Какво си намислил? Как ще действаш? — попита Кахей, присвивайки очи.
— Няма начин да атакувам Отори в Хаги. Изискват се много повече средства и възможности от тези, с които разполагам. Мисля, че трябва да се обърна към Араи… но няма да правя нищо, преди да дойде Ичиро. Той каза, че ще пристигне, щом пътят се изчисти.
— Изпрати ни в Инуяма — предложи Кахей. — Сестрата на майка ни е омъжена за един от васалите на Араи. Можем да установим дали зимата е променила отношението му към теб.
— Когато му дойде времето, ще го сторя — обещах, радостен, че разполагам с възможност да подходя към Араи по заобиколен начин. Не споделих с тях, нито с другиго, решението, което вече бях взел — първо да отида при Каеде, където и да се намираше, и да се оженя за нея, да получа чрез брака ни власт върху земите на Ширакава и Маруяма и така да стоя на по-различни позиции пред Араи. Стига тя все още да ме искаше и да не се бе омъжила…
С всеки следващ пролетен ден неспокойствието ми нарастваше. Времето бе непостоянно — един ден слънчево, друг — мразовито и ветровито. Сливите цъфнаха насред градушка. Дори когато вишневите дръвчета напъпиха, все още беше студено. Но вече навсякъде личаха признаците на настъпващата пролет и най-вече, изглежда, в собствената ми кръв. Подчиненият на строга дисциплина живот през току-що отминалата зима ме бе направил по-издръжлив от всякога — физически и умствено. Обучението на Мацуда, несъмнената му привързаност към мен, съзнанието, че съм потомък на клана Отори — всичко това ми бе вдъхнало нов вид увереност и самочувствие. Вече не се терзаех толкова от мисли за раздвоената си природа, от противоречиви чувства за дълг и вярност. Не давах външен израз на безпокойството, което все повече ме терзаеше. Учех се да не показвам нищо, да не се издавам по никакъв начин. Ала нощем мислите ми се устремяваха към Каеде, последвани от мощно желание. Копнеех за нея, страхувах се, че може да се е омъжила за друг и да съм я загубил завинаги. Когато не можех да спя, се измъквах от стаята и напусках храма, изследвах околността и понякога стигах чак до Ямагата. Часовете в медитация, учене и тренировки бяха усъвършенствали всичките ми умения и не се боях, че някой може да ме разкрие.