— Вече съм решил. Ти отивай да медитираш! Аз ще кажа на Кахей. И после ще говоря с игумена.
Времето, в което обикновено ходех при него всяка сутрин за два часа упражнения по бой с меч, вече минаваше. Побързах да намеря братята Мийоши и успях да ги настигна надолу по хълма. Бяха тръгнали да говорят с оръжейника.
— Владетелката Ширакава? — попита Кахей. — Безопасно ли е да я доближим?
— Защо го казваш? — попитах аз.
— Не се обиждай, Такео, но всички знаят легендата за нея. Тя носи смърт на мъжете.
— Само ако я пожелаят — добави Гемба, видя изражението ми и продължи: — Така говорят хората!
— Била толкова красива, казват, че видиш ли я, нямало как да не я пожелаеш — Кахей доби мрачно изражение. — Пращаш ни на сигурна смърт.
Нямах настроение за цирковете им, но думите им показваха още по-ясно колко важно бе да се оженим. Каеде бе казала, че е в безопасност единствено с мен, и вече разбирах защо. Единствено бракът й с мен щеше да я спаси от проклятието, което тегнеше над нея. Бях сигурен, че никога няма да представлява опасност за мен. Други мъже, които я бяха пожелавали, вече не бяха между живите, но аз бях слял тялото си с нейното и бях жив.
Нямах намерение да обяснявам всичко това на братята Мийоши.
— Доведете я в женските помещения за посетители колкото се може по-скоро — отсякох. — Погрижете се да не я съпровожда никой от хората й. Кондо Киичи и Муто Шизука да заминат още днес. Тя ще води със себе си само една прислужничка. Отнасяйте се към тях с най-голяма вежливост. Кажете й, че ще отида при нея след часа за обяд.
— Такео наистина е смелчага! — измърмори Гемба.
— Госпожица Ширакава още тази седмица ще стане моя съпруга.
Това ги стресна. Видяха, че съм сериозен, и си замълчаха. Поклониха се официално и безмълвно поеха към стражницата, откъдето взеха със себе си още петима-шестима мъже. Вече отвъд портата пуснаха още няколко шеги по мой адрес, без да осъзнават, че ги чувам. Помислих си да ги догоня и добре да ги подредя, но вече бях закъснял за срещата с игумена.
Заслушан в смеха им, който заглъхваше надолу по склона, поех бързо към главната постройка на храма, където се провеждаха тренировките ни. Мацуда вече беше там, облечен в монашеската си роба. Аз все още бях с грубите одежди, които бях носил през нощните си митарства — разновидност на черната униформа на Племето: панталони до коленете, гамаши и ботуши с обособен палец, удобни както за бой с меч, така и за катерене по зидове и тичане по покриви.
Мацуда изобщо не изглеждаше затруднен от дългите поли и широките ръкави на робата си. Обикновено приключвахме тренировките така: аз — задъхан и облян в пот, а той — благ и спретнат, все едно бе прекарал тези два часа в молитви.
Коленичих пред него, за да се извиня за закъснението си. Той ме огледа с насмешливо изражение, но не каза нищо, а само посочи с глава към бойната тояга. Взех я от стойката. Беше тъмна на цвят, почти черна, по-дълга от Джато и много по-тежка. Откакто тренирах с нея ежедневно, мускулите на китките и ръцете ми бяха станали по-здрави и гъвкави и най-накрая, изглежда, бях преодолял травмата, която Акио ми бе причинил в Инуяма. Първоначално тоягата беше като твърдоглав кон, който отказва да захапе юздечката; постепенно се бях научил да я владея, докато вече можех да я управлявам така сръчно, както чифт пръчици за хранене.
В тренировката тази прецизност бе също толкова необходима, колкото и в истинския бой, тъй като едно погрешно движение можеше да пукне череп или да строши гръдна кост. Не разполагахме с достатъчно хора, за да рискуваме да се убиваме или да се нараняваме по време на упражнение.
Щом вдигнах тоягата в готовност за бой, усетих, че ме залива вълна от умора. Почти не бях спал предишната нощ и не бях ял от последната вечеря. Тогава си помислих за Каеде, представих си я така, както я бях видял по-рано — коленичила на верандата. Силите ми се възвърнаха. В тази част от секундата осъзнах колко съвършено необходима бе тя за мен.
Обикновено не бях равностоен партньор на Мацуда. Но нещо ме бе променило, бе обединило всички елементи от обучението ми и ги бе сляло в едно цяло — някакъв твърд, неразрушим дух избликна от сърцевината на съществото ми и се вля в ръката, която стискаше меча. За първи път си дадох сметка, че съм четирийсет години по-млад от Мацуда. Видях възрастта и уязвимостта му. Проумях, че зависи от моята пощада.
Отказах се от атаката си и отпуснах тоягата. В този момент неговата намери незащитеното място и ме уцели отстрани по врата с удар, който ме замая. За щастие не го стори с всичка сила. Обичайно ясните му очи сега пламтяха от неподправен гняв.