— Това да ти е за урок — изръмжа той. — Първо, да не закъсняваш и, второ, да не си позволяваш мекушавост, докато се биеш! — отворих уста да кажа нещо, но той отсече: — Не спори! Първо ми даваш някакъв знак, че не си губя времето с теб, а после се отказваш. Защо? Не защото си ме съжалил, надявам се? — аз поклатих глава. Той въздъхна: — Не можеш да ме заблудиш. Видях го в очите ти. Видях момъка, който дойде тук миналата година и бе затрогнат от Сешу. Това ли искаш да бъдеш? Художник? Тогава ти казах, че можеш да се върнеш тук, да учиш и да рисуваш… това ли искаш?
Не бях склонен да отговоря, но той настоя с поглед и аз отроних:
— Част от мен може да го пожелае, но още е рано. Първо трябва да изпълня волята на Шигеру.
— Сигурен ли си? Ще се посветиш ли на това с цялото си сърце?
Чух, че тонът му е съвършено сериозен, и отвърнах по същия начин:
— Да.
— Ще водиш много мъже в битка, някои от тях ще изпращаш на сигурна смърт. Убеден ли си, че си готов? Ако имаш някаква слабост, Такео, тя е именно тази — твърде жалостив си. Онова, от което се нуждае един воин, е много повече от изблик на безпощадност или на гняв. Мнозина ще умрат, докато те следват, ти самият ще отнемеш живота на десетки хора. Тръгнеш ли по тази пътека, трябва да я следваш докрай. Не можеш да спираш атаката си или да сваляш защитата си, защото си изпитал съжаление към своя противник.
Усетих как лицето ми пламва.
— Няма да се повтори. Не исках да ви обидя. Простете.
— Ще ти простя, ако повториш това движение и го изпълниш докрай!
Той зае изходно положение, като ме гледаше право в очите. Нямах опасения да срещна погледа му — той не бе подвластен на съня на Кикута, а и аз никога не го бях пробвал върху него. Не бях прибягвал до невидимост или до второто си аз, макар че понякога, в разгара на битката, усещах как фалшивият ми образ почва да се изплъзва.
Тоягата му разсичаше въздуха като светкавица. Престанах да мисля за друго, съсредоточих се върху противника си и движението на оръжието, върху пода под нозете ни и пространството около нас, което запълвахме почти като в танц. Още два пъти стигах до момента, в който съзирах превъзходството си над него, и не се поколебах да се възползвам, завършвайки движението докрай.
Когато свършихме, дори Мацуда лъщеше от пот, макар и леко. Докато триехме лицата си с пешкирите, които ни бе донесъл Норио, игуменът каза:
— Не мислех, че от теб може да излезе добър боец с меч, но ти се справи по-добре, отколкото очаквах. Когато се съсредоточиш, не си зле, даже никак… — онемях от тази похвала. Той се засмя: — Не се възгордявай. Ще се видим следобед. Надявам се, че си готов с проучването на военните стратегии?
— Да, отче. Но има нещо друго, за което трябва да говоря с вас.
— Нещо за владетелката Ширакава?
— Как разбрахте?
— Вече чух, че пристига на посещение в храма. За нас това е голяма чест. По-късно през деня ще отида да я видя.
Изреченото звучеше като небрежен разговор за обикновен гост, но вече познавах Мацуда твърде добре — той не правеше нищо просто така. Опасявах се, че ще има същите възражения относно брака ми с Каеде, които бе изразил Макото, но рано или късно бях длъжен да го уведомя за намеренията си. Всичко това просветна в главата ми за миг, след което ми хрумна, че ако трябва да подиря нечие позволение, то това е неговото.
Паднах на колене и рекох:
— Искам да се оженя за владетелката Ширакава. Може ли да получа благословията ви и възможно ли е церемонията да се извърши тук?
— Това ли е причината, която я води в храма? Има ли разрешение от своето семейство?
— Не, дошла е с друга цел, иска да се поклони в израз на благодарност за оздравяването си. Но това бе едно от последните нареждания на владетеля Шигеру към мен… да се оженя за нея… и сега съдбата ми я води… — долових в гласа си умолителна нотка.
Игуменът също я чу. Усмихна се и каза:
— Проблемът не е от твоя страна, Такео, тъй като ти трябва да сториш точно това. Но тя не може да се омъжи без одобрението на своя клан, на владетеля Араи… Имай търпение, поискай разрешението му. Миналата година той се отнасяше благосклонно към този брак. Имаме всички основания да смятаме, че все още мисли така.
— Може да ме убият всеки момент! — възкликнах. — Нямам време да бъда търпелив! А има и друг, който иска да се ожени аз нея.