Познавах града толкова добре; бях изследвал всяка негова улица; бях се качвал в крепостта. Познавах и терена наоколо, планините, долините, хълмовете и реките. Главният ми проблем беше, че хората под мое командване бяха твърде малко — не повече от хиляда. Ямагата бе процъфтяващ град, но зимата бе тежка за всички. Ако нападнех в началото на пролетта, дали крепостта щеше да издържи на една продължителна обсада? Дали дипломацията щеше да доведе до капитулация там, където силата щеше да се окаже безрезултатна? Какви преимущества имах пред защитниците?
Докато разсъждавах над тези проблеми, мислите ми се насочиха към Джо-Ан, низвергнатия. Бях казал, че ще го потърся през пролетта, но все още не бях сигурен дали исках. Никога нямаше да забравя жадния, страстен поглед в очите му, в очите на лодкаря и на останалите отритнати от обществото. „Той е твоят човек сега, бе казал Джо-Ан за лодкаря. Както и всички ние.“ Бих ли могъл да включа низвергнати в своята армия или пък земеделските стопани, които всеки ден идваха да се помолят и да оставят приношения при гроба на Шигеру? Не се съмнявах, че можех да разчитам на тези хора, ако ги приемех. Но така ли действаше воинската класа? Не бях чел за битки, в които са се сражавали селяни. Обикновено те стояха далеч от сраженията, мразейки еднакво и двете страни, а после безпристрастно ограбваха мъртвите.
Както често се случваше, пред погледа ми изплува лицето на стопанина, когото бях убил в тайната му нива на хълма зад Мацуе. Чух отново вика му: „Владетелю Шигеру!“ Повече от всичко друго исках да постигна покой за духа му. Но той ми напомни също за смелостта и решимостта на другарите си — резерв, който в момента отиваше нахалост. Ако го използвах, дали духът на убития щеше да престане да ме преследва?
Земеделците в земите на Отори както в настоящите им владения около Хаги, така и в отстъпените на Тохан, обичаха Шигеру. Те вече се бяха вдигали на бунт, изпълнени с гняв след смъртта му. Вярвах, че ще подкрепят и мен, но се страхувах, че ако ги използвам, това ще отслаби верността на собствените ми воини.
Върнах се пак към задачата за превземането на Ямагата — ако можех да се отърва от временния лейтенант, когото Араи бе назначил в крепостта, съществуваше много по-голяма вероятност градът да падне и без продължителна обсада. Онова, от което се нуждаех, бе наемен убиец, на когото можех да имам доверие. По признания на Племето аз бях единственият човек, който бе успял да се изкатери съвсем сам в крепостта на Ямагата, но подобно действие в качеството ми на главнокомандващ вече не изглеждаше добър замисъл. Мислите ми взеха някак да се реят, което ми напомни, че почти не бях спал предишната нощ. Запитах се дали не бих могъл да подготвям млади момчета и момичета по почина на Племето. Дори да не притежаваха вродени дарби, постигнатото от мен в значителна степен бе въпрос на обучение. Виждах всички преимущества на една мрежа от шпиони. Дали пък нямаше да има и някои недоволни членове на Племето, които можеха да бъдат убедени да ми служат? На този етап изоставих тази идея, но по-късно щях да се върна към нея.
Навън се постопли, а времето почна да тече още по-бавно. Събудени от зимния им сън, край прозорците забръмчаха мухи. Чух първото коприварче, което се обаждаше от гората, крилата на стрелкащите се лястовици и потракването на човчиците им, докато ловяха насекоми. Край мен ромоляха звуците на храма — стъпки на нозе, шумолене на роби, припяване, което ту се усилваше, ту заглъхваше, внезапен ясен звън на камбана.
От юг полъхваше лек ветрец, изпълнен с благоуханията на пролетта. До седмица двамата с Каеде щяхме да бъдем женени. Животът се надигаше край мен, обгръщаше ме със своята сила и енергия. А коленичил тук, аз се бях вглъбил в теорията на войната.
И когато с Каеде се срещнахме същата вечер, не разговаряхме за любов, а за стратегия. Нямахме нужда да говорим за любов; щяхме да сключим брак, да станем съпруг и съпруга. Но ако искахме да живеем достатъчно дълго, за да имаме деца, трябваше да действаме бързо за обединяване на силите си.
Съобщението на Макото, че тя събира армия, се оказа истина. От жена ми наистина щеше да излезе страховит съюзник! Тя се съгласи с мен, че трябва незабавно да отидем в Маруяма, и ми разказа за срещата си със Сугита Харуки през есента. Той очакваше вести от нея и тя предложи да пратим неколцина от хората й при него, за да го уведомят за намеренията ни. Съгласих се и предложих Гемба, по-младият от братята Мийоши, да отиде с тях. Не изпратихме никакво съобщение до Инуяма. Колкото по-малко знаеше Араи за плановете ни, толкова по-добре.