— Шизука каза, че нашият брак ще го вбеси — рече Каеде.
Предполагах, че бе права. Трябваше да постъпим по-разумно. Трябваше да проявим търпение. Вероятно ако се бяхме обърнали към Араи по съответния ред, чрез лелята на Кахей или чрез Мацуда, или даже чрез Сугита, той щеше да вземе решение в наша полза. Но и двамата бяхме обладани от неистово чувство за неотложност, знаейки колко кратък можеше да се окаже животът ни. И така, няколко дни по-късно се оженихме пред светилището, в сенките на дърветата около гроба на Шигеру, в съответствие с волята му, но против всички закони на нашата класа. Единственото ни оправдание бе, че и двамата не бяхме получили типичното за класата ни възпитание. И двамата бяхме избегнали по различни причини строгото обучение на повечето деца на воини в подчинение. Това ни даваше свободата да действаме според желанията си, но старейшините на класата ни щяха да ни накарат да си платим за това.
Времето бе все така топло под влиянието на южния вятър. На сватбения ни ден вишните цъфнаха — феерия от розово и бяло. Хората на Каеде бяха получили разрешение да се присъединят към моите и най-висшият по ранг сред тях, Амано Тензо, говореше като неин представител и от името на клана Ширакава.
Когато Каеде бе изведена от пазителката на светилището пременена в пищни червени и бели одежди, които Манами по някакъв начин бе успяла да й намери, тя изглеждаше красива като в безвремие, сякаш бе свято същество. Аз се нарекох Отори Такео и назовах Шигеру и клана Отори като мои предци. Разменихме си ритуалните чаши вино, три пъти по три, и когато свещените клонки бяха поднесени, внезапен пристъп на вятъра ни обсипа със снежен вихър от цветчета.
Може да е изглеждало като смразяваща поличба, но онази нощ след пиршеството и празненствата, когато накрая се озовахме сами, не мислехме за никакви предзнаменования. В Инуяма се бяхме любили, обладани от диво отчаяние, в очакване да умрем преди утрото. Сега обаче, в сигурното убежище на Тераяма, имахме време да изследваме телата си, да се отдадем един другиму, да си дарим взаимно наслада спокойно и без да бързаме… а и Юки добре ме бе обучила в изкуството на любовта.
Разговаряхме за живота си, след като се бяхме разделили, особено за детето. Разсъждавахме за душата му, запратена отново в кръговрата на живота и смъртта, помолихме се за нея. Аз разказах на Каеде за посещението си в Хаги и за бягството си през снежната пустош. Не й разправих за Юки, но и тя запази някои неща в тайна, тъй като, макар че ми спомена за владетеля Фудживара, не се впусна в подробности, като например споразумението, което бяха сключили. Знаех, че й е дал много пари и храна, и това ме разтревожи, тъй като ме накара да смятам, че неговите възгледи за брака са по-широки от нейните. Усетих да ме полазват леки тръпки, които може и да са били предупреждение, но тогава загърбих тази мисъл, защото не исках нищо да помрачава радостта ми.
Събудих се на разсъмване и я намерих да спи в обятията ми. Кожата й беше бяла, копринена под пръстите ми, топла и в същото време прохладна. Косите й, тъй дълги и гъсти, че ни покриваха като шал, ухаеха на жасмин. Бях мислил за нея като за недостижимо цвете високо в планината, но тя беше тук, беше моя. Клепачите ме засмъдяха от нахлулите в очите ми сълзи. Небето бе великодушно, божествата ме обичаха. Те ми бяха дали Каеде!
Няколко дни небето продължи да ни се усмихва, дарявайки ни с ласкаво пролетно време и слънце. Всички в храма изглеждаха щастливи заради нас — от Манами, която сияеше от радост, когато ни донесе чай първата сутрин, до игумена, който възобнови уроците ни, като ме дразнеше безмилостно, щом ме хванеше да се прозявам. Десетки люде се качваха в планината да носят дарове и да ни пожелават всичко най-хубаво точно както биха направили хората в Мино.
Само отношението на Макото бе по-различно.
— Отдай се на щастието си — каза ми той. — Радвам се за теб, повярвай ми, но се страхувам, че няма да е за дълго.
Вече го знаех, бях го научил от Шигеру. „Смъртта настъпва внезапно и животът е крехък и кратък, беше ми казал той в деня след като ми бе спасил живота в Мино. Никой не може да промени това нито с молитви, нито със заклинания.“ Точно тази крехкост на живота го правеше тъй драгоценен.
Затова и щастието ни беше толкова огромно и наситено — непрестанно осъзнавахме колко мимолетно може да се окаже.