— Може би трябва да му насиня главата — измърмори Акио и следващия път, преди да успея да си дръпна ръцете, той ги сграбчи с дясната ръка, а с лявата ме зашлеви по бузата. Беше си бая удар, достатъчно силен, че да ми избият сълзи. — Без нож не си такъв смелчага — каза той, пусна ръцете ми и отново вдигна своите в готовност.
Юки замълча. Усетих как вътрешно почва да ми прикипява от гняв. За мен бе оскърбително, че Акио си позволява да удря един Отори. Тясната стаичка, преднамереното дразнене, безразличието на Юки — от всичко това накуп загубих контрол. Следващия път Акио направи същото, само че с другата ръка. Ударът беше даже по-силен и главата ми се отметна назад. Причерня ми, а после очите ми се наляха с кръв. Усетих как яростта изригва в мен точно както с Кенджи. Хвърлих се върху него.
Много години минаха, откакто бях седемнайсетгодишен, откакто яростта ме сграбчи и ме запокити отвъд самообладанието. Но и досега си спомням чувството за отприщената воля, сякаш животинската ми същност се бе развилняла, но нямам никакъв спомен за случилото се след това, а само за неясното чувство, че не ме е грижа, дали ще живея, или ще умра, за отказа повече да бъда обект на принуда или подигравки.
След първия миг на изненада, щом сключих ръце около гърлото на Акио, двамата ме усмириха без усилие. Юки ми приложи своята хватка с натиска във врата и когато започнах да губя съзнание, ме удари в корема, и то с неподозирана за мен сила. Аз се превих на две, давейки се. Акио се измъкна изпод мен и изви ръцете ми отзад на гърба.
Седнахме на постелката тъй близо един до друг, все едно бяхме любовници. Дишахме тежко. Целият епизод бе траял не повече от минута. Не можех да повярвам, че Юки ме бе ударила тъй силно. Мислех, че ще е на моя страна. Впих поглед в нея с омраза в сърцето.
— Ето това трябва да се научиш да владееш — заяви ми тя спокойно.
Акио пусна ръцете ми и коленичи в готовност.
— Да започваме.
— Не ме удряй в лицето — рекох.
— Юки е права, по-добре да не ти насинявам ръцете — отвърна той. — Тъй че действай по-чевръсто.
Мислено си дадох дума, че няма да му позволя да ме удари отново. Следващия път, когато изтървах топката, успях да отдръпна главата и ръцете си, преди да успее да ме докосне. Наблюдавайки го, започнах да усещам и най-лекия намек за движение. Накрая успях да ожуля кокалчетата му. Той не каза нищо, кимна със задоволство, но едва забележимо, и двамата продължихме да работим с жонгльорски топки.
Така минаха часове — подхвърляхме топката от едната длан в другата, от едната ръка на рогозката и от там — в другата ръка. В края на втория ден вече умеех да жонглирам с три топки в традиционен стил, в края на четвъртия — и с четири. На моменти Акио все още успяваше да ме изненада и да ме плесне, но в повечето случаи вече можех да го избягвам насред сложен танц на топки и ръце.
В края на четвъртия ден виждах топки зад спуснатите си клепачи, бях неописуемо отегчен и изнервен. Някои хора, сред които, предполагам, и самият Акио, работят настоятелно по изграждането на подобни умения, защото са обсебени от тях и от желанието си да ги усъвършенстват. Аз бързо осъзнах, че не се числя към този тип. Не виждах смисъла на жонглирането. Не ми беше интересно. Учех по най-трудния начин и по най-лошата причина — тъй като не го ли сторех, щях да ям бой. Подчиних се на суровите методи на Акио, защото бях принуден, но ми беше противно и го ненавиждах. Още два пъти пришпорването му доведе до същите изблици на гняв, но точно както аз се учех да предвиждам поведението му, така и те двамата с Юки вече разпознаваха признаците и бяха готови да ме обуздаят, преди някой да пострада.
През онази четвърта нощ, след като къщата утихна и всички заспаха, реших да изляза навън с изследователска цел. Бях обзет от скука, не можех да заспя, копнеех да подишам чист въздух, но най-вече исках да видя дали ще успея. За да осмисля подчинението си към Племето, трябваше да разбера дали мога да бъда непокорен. Знаех разположението на къщата. Бях си го означил мислено, докато нямах какво друго да правя, освен да слушам. Знаех къде спи всеки един през нощта. Юки и майка й бяха в една стая в дъното на постройката заедно с още две жени, които бях чувал, но не бях виждал. Едната обслужваше клиентите в магазина, като се шегуваше шумно с тях на местния диалект. Юки се обръщаше към нея с „лельо“. Другата беше по-скоро прислужница. Вършеше повечето работа по чистенето и готвенето, винаги ставаше първа сутрин и си лягаше последна вечер. Говореше много малко, с приглушен глас, на северен диалект. Името й бе Садако. Всички в къщата се задяваха с нея и я използваха за какво ли не, но в отговор поведението й винаги оставаше тихо и почтително. Чувствах, че познавам тези жени, макар че не ги бях зървал нито за миг.