Акио и другите трима мъже спяха в таванското помещение над магазина. Всяка нощ се редуваха да стоят на пост заедно със стражите в задната част на къщата. Акио бе дежурил предишната нощ и аз си бях изпатил, тъй като принудителното будуване бе добавило острота към заяждането му. Преди прислужницата да си легне, докато лампите все още светеха, чувах как някой от мъжете й помага да залости вратите и външните капаци; дървените плоскости се плъзгаха на мястото си с приглушено тракане, което неизбежно разлайваше кучетата.
Въпросните кучета бяха три и всяко от тях си имаше свой собствен, различен глас. Всяка вечер ги хранеше един и същ човек, като им подсвиркваше през зъби по начин, който бях упражнявал насаме, благодарен, че наоколо нямаше друг, надарен с острия слух на Кикута.
През нощта входните врати на къщата се залостваха, а задните порти се охраняваха, но една вратичка оставаше незалостена. Тя водеше към тясно пространство между къщата и външния зид, в края на което се намираше нужникът. Водеха ме там три-четири пъти през деня. Няколко пъти по мръкнало ме бяха извеждали в задния двор, за да се изкъпя в малката постройка, която се намираше между края на къщата и портите. Макар че ме криеха, това беше, както казваше Юки, с оглед на собствената ми безопасност. Доколкото виждах, никой не смяташе сериозно, че мога да се опитам да избягам — не бях под постоянно наблюдение.
Лежах дълго, заслушан в звуците на къщата. Чувах дишането на жените в стаята на долния етаж и на мъжете в таванското помещение. Отвъд стените градът постепенно потъваше в тишина. Бях преминал в състояние, което познавах отлично. Не можех да го обясня, но ми беше познато като собствената ми кожа. Не изпитвах нито страх, нито вълнение. Мозъкът ми бе изключил. Целият бях само инстинкт, инстинкт и слух. Времето промени своя ход и почна да тече по-бавно. Нямаше значение, колко щеше да ми отнеме да отворя вратата на тайната стаичка. Знаех, че накрая ще го направя, при това безшумно. По същия начин, без нито един звук, щях да се добера до външната врата.
Стоях до тази врата, улавящ и най-малкия шум наоколо, когато дочух стъпки. Съпругата на Кенджи стана, прекоси стаята, където спеше, и се отправи към тайното помещение. Вратата се плъзна встрани. Минаха няколко секунди. Тя излезе от стаята и с лампа в ръка пое бързешком, но не тревожно, към мен. За миг си помислих да стана невидим, но знаех, че няма смисъл. Почти със сигурност щеше да успее да ме види, а в противен случай щеше да разбуди хората в къщата.
Без да кажа нищо, посочих с глава вратата, която водеше към нужника, и се отправих обратно към скришната стая. Докато минавах покрай жената на Кенджи, усетих, че е вперила поглед в мен. И тя не каза нито дума, само ми кимна, но аз почувствах, че бе наясно с опита ми да се измъкна.
Стаята бе по-задушна от всякога. Сънят сега изглеждаше невъзможен. Все още се намирах в състоянието на безмълвен инстинкт. Опитах се да доловя дишането й, но не успях. Накрая се убедих, че сигурно е заспала отново. Станах, бавно отворих вратата и се озовах в съседното помещение. Лампата все още светеше. Съпругата на Кенджи седеше до нея. Очите й бяха затворени, но тя ги отвори и ме видя пред себе си.
— Пак ли до нужника? — попита със своя дълбок глас.
— Не мога да заспя.
— Седни. Ще ти направя чай — изправи се с единствено движение. Въпреки възрастта и размерите си бе гъвкава като момиче. Сложи ръка на рамото ми и ме натисна леко да седна на рогозката. — Да не избягаш! — предупреди ме с насмешка в гласа.
Седнах, но без да мисля. Все още бях решен да се измъкна. Чух чайника да свири, докато тя раздухваше въглените, чух потракването на метал и съдини. Върна се с чая, коленичи да го налее и ми подаде купичка, която се приведох да поема. Лампата осветяваше пространството помежду ни. Взрях се в очите й, видях в тях веселостта и присмеха, разбрах, че по-рано ме е ласкала, без всъщност да вярва в дарбите ми. После клепачите й трепнаха и се спуснаха. Оставих купичката, подхванах я, като политна, и я положих, вече дълбоко заспала, на рогозката. На светлината на лампата разсипаният чай вдигаше пара.
Би трябвало да се ужася, но не изпитах нищо подобно. Единственото, което почувствах, бе хладното задоволство, което доставят уменията на Племето. Съжалих, че не бях помислил за това по-рано, но изобщо не ми бе хрумнало, че бих имал каквато и да било власт върху съпругата на учителя Муто. Най-вече изпитах облекчение, че нищо няма да ме спре да изляза навън.