Когато се измъкнах през страничната врата в двора, чух, че кучетата се размърдаха. Подсвирнах им тихо и остро, така че само те и аз да чуем. Едното се приближи безшумно, за да ме подуши, и размаха опашка. Както всички кучета, и то ме хареса. Протегнах ръка и кучето отпусна глава върху дланта ми. Луната бе ниско на небето, но светеше достатъчно, за да накара очите му да заискрят в жълто. Втренчихме се един в друг за няколко мига, после кучето се прозя, оголвайки грамадни бели зъби, легна в краката ми и заспа.
В главата ми натрапчиво изплува една мисъл: „Кучето е едно, а съпругата на учителя Муто — съвсем друго“, но реших да не се задълбочавам. Клекнах и погалих няколко пъти главата на кучето, вперил поглед в зида.
Естествено, нямах нито оръжие, нито какъвто и да било инструмент. Покривът на стената беше широк и така наклонен, че без куки щеше да е невъзможно да се добера до горе. Накрая се покатерих върху керемидите на нужника и прескочих. Станах невидим, изпълзях до върха на зида далеч от задната порта и стражите и се прехвърлих на улицата точно преди ъгъла. Останах там притаен няколко мига. Долових тихите гласове на стражите. Кучетата не издаваха нито звук; целият град, изглежда, бе потънал в сън.
Също както в нощта, когато се бях покатерил в крепостта Ямагата, сега се прокрадвах от улица на улица, движейки се на зигзаг в посока към реката. Върбите си бяха все там, потънали в сиянието на залязващата луна. Клоните се поклащаха на есенния вятър, окичени с вече пожълтели листа, две-три даже се бяха отронили и се носеха по водната повърхност.
Приклекнах под техния заслон. Нямах представа, кой управляваше този град сега. Владетелят, когото Шигеру бе посетил — съюзникът на Ийда, — бе свален заедно с клана Тохан, когато градът бе въстанал при вестта за смъртта на осиновителя ми, но вероятно Араи бе назначил някакъв временен управител. Не долових звук от преминаващ патрул. Взрях се в крепостта, без да мога да различа дали главите на Скритите, които бях избавил от мъчения, дарявайки ги със смърт, вече бяха свалени. Беше ми почти невъзможно да повярвам на собствените си спомени — все едно бях сънувал или бях чул тази история за някой друг.
Мислех си за онази нощ и как бях плувал под повърхността на реката, когато чух по брега да се приближават нечии стъпки — земята бе мека и влажна и шумът бе приглушен, но който и да бе вървящият, вече се намираше твърде близо. Трябваше да си тръгна на мига, но бях обзет от любопитство и исках да видя кой би дошъл при реката по това време на нощта; освен това знаех, че няма да ме види.
Беше мъж под среден ръст, много слаб — в тъмнината не успях да видя нищо повече. Огледа се предпазливо и после коленичи при самата вода, сякаш се молеше. Вятърът откъм реката довя мирис на влага и тиня, а с него и миризмата на мъжа. Долових нещо познато. Задуших въздуха като куче, опитвайки се да го определя. Миг-два по-късно се сетих — беше миризмата от табашка работилница. Мъжът вероятно щавеше кожи и по тази причина бе низвергнат от обществото и смятан за духовно осквернен заради това, че по наследство се занимаваше с дейност, свързана със смъртта. Тогава разбрах кой е — човекът, който бе разговарял с мен, след като се бях покатерил на крепостната стена. Неговият брат бе един от изтезаваните Скрити, които бях избавил чрез бърза смърт. Бях използвал второто си аз на речния бряг и този човек бе помислил, че е видял ангел; той бе пуснал слуха за ангела на Ямагата. Предполагах защо бе коленичил там да се моли. Самият той вероятно също бе от Скритите и се надяваше да зърне ангела отново. Спомних си как първия път, когато го видях, си помислих, че трябва да го убия, но не намерих сили да го сторя. Взрях се в него с противоречивите чувства, които събужда у вас човек, чийто живот сте пощадили.
Изпитах и нещо повече — болка от съзнанието за безвъзвратна загуба, съжаление за сигурността от детството ми, копнеж по думите и ритуалите, които навремето ми бяха такова упование. Тогава ми се струваха неотменни като редуването на сезоните и като неизменната поява на звездите и луната върху небесния свод. Бях изтръгнат от живота ми сред Скритите, когато Шигеру ме бе спасил в Мино. Оттогава пазех в тайна своя произход, не го споменавах пред никого и никога не се молех открито. Но понякога го правех скришом, според вярата, в която бях отгледан и възпитан — молех се на тайното божество, което бе почитала майка ми. Сега почувствах неистово желание да се приближа до този човек и да го заговоря.