— Иди си у дома. Не казвай на никого, че си ме видял — канех се да тръгвам.
Той сякаш не ме чу. Беше като в екстаз — очите му искряха, по устните му просветваха пръски слюнка.
— Чакайте, господарю! — призова ме. — Всяка нощ ви нося храна… храна и вино. Трябва да ги споделим заедно, после да ме благословите и тогава ще умра щастлив.
Той извади малък вързоп. Докато развиваше храната и я поставяше на земята помежду ни, започна да реди първата молитва на Скритите. От познатите думи по врата ми плъзнаха тръпки и когато той свърши, отговорих тихо с втората молитва. Двамата заедно направихме знака над храната и себе си, след което започнахме да ядем.
Донесеното беше жалка оскъдица — просена питка със следи от кожа на пушена риба в нея, но съдържаше всички части на ритуалите от моето детство. Низвергнатият извади малка стъкленица и сипа от нея в дървена купа. Беше някаква домашно приготвена напитка, доста по-силна от вино, и всеки от нас отпи само по глътка, но мирисът ми напомни за дома. Почувствах тъй осезателно присъствието на мама, че очите ме засмъдяха от сълзи.
— Свещеник ли сте? — прошепнах, питайки се как е оцелял от гоненията на клана Тохан.
— Брат ми беше нашият свещеник. Онзи, когото вие милостиво избавихте от мъките. След смъртта му аз правя каквото мога за нашите хора… онези, които са оцелели.
— Много ли са загиналите по време на управлението на Ийда?
— На Изток са стотици. Родителите ми избягаха тук преди години, а под управлението на Отори нямаше гонения. Но през тези десет години след Яегахара никой не е бил в безопасност. Сега имаме нов върховен господар — Араи. Никой не знае накъде ще поеме. Разправят, че сега се бил заел да корми друга риба. Може да ни оставят на мира, докато се занимава с Племето — при последната дума гласът му се сниши до шепот, сякаш дори самото й споменаване щеше да му навлече възмездие. — И това би било само справедливост — продължи той, — защото именно те са убийците и сатрапите. Нашите хора са безобидни. На нас ни е забранено да убиваме — той ми хвърли извинителен поглед. — Разбира се, господарю, вашият случай е различен.
Той нямаше представа, колко се бях отклонил или отдалечил от онова, на което ме бе учила мама. Някъде лаеха кучета; петли оповестяваха настъпващия ден. Трябваше да тръгвам, но нямах никакво желание.
— Не се ли страхуваш? — попитах.
— Често ме обзема ужас. Не съм надарен със смелост. Но животът ми е в ръцете на Бог. Той има някакъв план за мен. Ето че ви прати при нас.
— Аз не съм ангел.
— Как тогава един Отори ще знае нашите молитви? — възрази той. — Кой друг освен един ангел би споделил храна с такъв, като мен?
Осъзнавах риска, който поемах, но въпреки това му казах:
— Владетелят Шигеру ме спаси от Ийда в Мино.
Не беше нужно да казвам повече. Той замълча за миг, сякаш обзет от благоговение. После прошепна:
— Мино? Мислехме, че там не е оцелял никой. Колко странни са пътищата Господни. Пощаден сте за велико дело. Ако не сте ангел, тогава сте избран от Тайния.
Поклатих глава:
— Не, не съм нищо такова. Даже животът ми не ми принадлежи. Съдбата, която ме отведе далеч от моя народ, сега ме откъсва от клана Отори — не исках да му казвам, че съм станал един от Племето.
— Имате ли нужда от помощ? — попита. — Винаги ще се отзовем. Елате при нас при моста на низвергнатите.
— Къде е това?
— Там, където щавим кожите… между Ямагата и Цувано. Питайте за Джо-Ан — после каза третата молитва, изразявайки благодарност за храната.
— Трябва да тръгвам — рекох.
— Преди това ще ме благословите ли, господарю?
Положих дясната си ръка върху главата му и започнах молитвата, която мама ми казваше едно време. Почувствах се неловко, знаейки, че нямам особено право да произнасям тези думи, но те се отрониха с лекота от устата ми. Джо-Ан хвана ръката ми и докосна чело и устни до пръстите ми. Тогава осъзнах колко силно бе доверието му в мен. Пусна ръката ми и се поклони доземи. Когато отново вдигна глава, бях в другия край на улицата. Небето изсветляваше, въздухът на разсъмване бе хладен.
Поех обратно, промъквайки се предпазливо от врата до врата. Зазвуча храмовата камбана. Градът се разбуждаше, взеха да свалят първите капаци, а по улиците се долавяше мирис на пушек от кухненските огнища. Бях останал твърде дълго при Джо-Ан. През цялата нощ не бях използвал второто си аз, но се чувствах раздвоен, сякаш завинаги бях оставил истинската си същност край върбата при него. Онова мое аз, което се завръщаше при Племето, бе пусто.