Тя ме наблюдаваше мълчаливо и когато свърших, каза:
— Низвергнатият е мъртъв.
Искаха сърцето ми да стане твърдо като камък. Нито я погледнах, нито отвърнах.
— Не е казал нищо за теб — продължи тя. — Не подозирах, че един отхвърлен от обществото може да притежава такава смелост. Не е имал отрова, за да се отърве. Но въпреки това не е казал нищо.
Благодарих на Джо-Ан в сърцето си, благодарих на Скритите, които отнасяха своите тайни със себе си… Къде? В рая? В друг живот? В безмълвния гроб? Исках да се помоля за него по почина на нашия народ. Или да му запаля свещи и тамян, както ме бяха научили Ичиро и Чийо в къщата на Шигеру в Хаги. Размишлявах как Джо-Ан бе поел сам в мрака. Какво щяха да правят хората му без него?
— Молиш ли се на някого? — попитах Юки.
— Разбира се — отвърна тя изненадана.
— На кого?
— На Просветления, във всичките му проявления. На божествата на планината, на гората, на реката — на всички древни. Тази сутрин отнесох ориз и цветя в светилището на моста, за да измоля благословия за пътуването ни. Все пак се радвам, че тръгваме точно днес. Денят е добър, всички знаци са благоприятни — тя ме погледна, все едно обмисляше казаното, после поклати глава. — Не задавай такива въпроси. Разкриват, че си тъй различен. Никой друг не би попитал нещо подобно.
— Никой друг не е живял моя живот.
— Сега си един от Племето. Опитай се да се държиш подобаващо — тя извади малка торбичка изпод ръкава си и ми я подаде. — Ето. Акио каза да ти ги дам.
Отворих я, опипах съдържанието й и го изсипах. На пода паднаха пет жонгльорски топки, гладки и твърди, увити в оризова слама. Колкото и да мразех жонглирането, нямаше как да не ги вдигна. После се изправих, с три в дясната ръка и две в лявата. Усещането за топките, както и одеждите на пътуващ актьор вече ме бяха превърнали в някой друг.
— Ти си Минору — каза Юки. — Получил си тези топки от баща си. Акио е твоят по-голям брат, аз съм ти сестра.
— Не си приличаме особено — отбелязах, подхвърляйки топките във въздуха.
— Ще си заприличаме — отвърна Юки. — Татко ми каза, че си можел донякъде да променяш чертите си.
— Какво е станало с баща ни? — топките се издигаха и падаха, въртяха се, описвайки кръг, фонтан…
— Починал е.
— Много удобно.
Тя не ми обърна внимание.
— Пътуваме за Мацуе, за есенния фестивал. Ще ни трябват пет-шест дни, в зависимост от времето. Все още има хора на Араи, които обикалят града да те търсят, но като цяло издирването тук е приключило. Той вече е тръгнал за Инуяма. Ние пътуваме в обратна посока. За през нощта разполагаме с къщи, където ни е подсигурен безопасен подслон. Но пътят не принадлежи на никого. Ако срещнем патрули, ще трябва да удостовериш самоличността си.
Аз изпуснах една от топките и се наведох да я взема.
— Не ти е позволено да ги изпускаш — рече Юки. — Никой на твоята възраст не го прави. Баща ми каза освен това, че умееш добре да се превъплъщаваш. Не ни излагай на опасност.
Излязохме през задния вход. Съпругата на Кенджи дойде да ни изпрати. Огледа ме внимателно и провери косите и дрехите ми.
— Надявам се да се видим отново — рече, — но като знам колко безразсъден си, едва ли ще се случи.
Аз й се поклоних безмълвно. Акио вече беше в двора с ръчна кола, подобна на онази, в която ме бяха напъхали в Инуяма. Нареди ми да се кача и аз се подчиних, озовавайки се притиснат между декори и костюми. Юки ми подаде ножа. Бях доволен да си го получа обратно. Побързах да го скрия между дрехите си.
Акио хвана дръжките на колата, повдигна я леко и забута напред. Подрусвах се през града в полумрак, вслушвах се в звуците му и в разговора на актьорите. Разпознах гласа на Кейко — другото момиче от Инуяма. С нас имаше и още един мъж — бях чувал гласа му в къщата, но не знаех как изглежда.
Когато и последните къщи останаха далеч зад гърба ни, Акио спря, отвори страничната вратичка на колата и ми нареди да сляза. Беше някъде към втората половина от часа на козата6 и все още твърде топло въпреки началото на есента. Акио лъщеше от пот. Беше съблякъл повечето от дрехите си, за да бута по-лесно. Видях колко силно е тялото му. Беше по-висок от мен и много по-мускулест. Отиде да пие вода на потока покрай пътя, след което намокри главата си и наплиска лицето си. Юки, Кейко и по-възрастният мъж бяха клекнали отстрани на пътя. Трудно бих разпознал когото и да е от тримата. Те се бяха преобразили в трупа актьори, които изкарваха несигурната си прехрана, пътувайки от град на град, и съществуваха благодарение на собствената си находчивост и таланти, винаги на ръба на глада или престъплението.