Мъжът ми се усмихна, разкривайки оределите си зъби. Лицето му бе мършаво, изразително и малко зловещо. Кейко не ми обърна внимание. И тя като Акио имаше полузаздравели белези на едната си ръка от моя нож.
Поех дълбоко въздух. Макар и горещо, бе неизразимо по-добре, отколкото в стаята, в която бях затворен, и вътре в задушната кола. Зад нас се намираше град Ямагата, чиято крепост се открояваше с белотата си на фона на планината, все още потънала в пищна зеленина, тук-таме с ярки цветни петна, където листата бяха почнали да жълтеят. Оризовите ниви също вече светлееха в златисто. Наближаваше времето за събиране на реколтата. На югозапад виждах стръмния склон на Тераяма, но покривите на храма бяха скрити зад короните на кедровите дървета. Отвъд се простираха един зад друг планински хребети, които синееха в далечината и искряха на следобедната мараня. Безмълвно се сбогувах с Шигеру, обзет от неохота да поема в друга посока и да прекъсна последната си връзка с него и с живота си като един от клана Отори.
Акио ме тупна по рамото.
— Престани да блееш като малоумен — рече. Говореше по различен начин — някак недодялано и грубовато. — Твой ред е да буташ.
До настъпването на вечерта вече изпитвах неистова омраза към тази кола. Беше тежка и неудобна, правеше пришки на ръцете и напрягаше болезнено гърба. Беше изнурително да се дърпа нагоре по баира, тъй като колелетата засядаха в дупки и неравности и трябваше всички заедно да я избутваме, но да се удържа надолу по склона, беше още по-тежко. С радост бих пуснал дръжките и бих я оставил да се забие в гората. С копнеж си помислих за коня ми Раку.
По-възрастният мъж — казваше се Казуо — вървеше редом с мен, помагаше ми да овладея новия изговор и ме учеше на думите, които трябваше да знам като неизменна част от езика на пътуващите актьори. Някои от тях вече бях усвоил от Кенджи — тайния уличен жаргон на Племето, — но други чувах за пръв път. Имитирах го, както бях имитирал учителя Ичиро в дома на Отори в един съвсем различен процес на учене и се опитвах да се вживея в новата си същност, превръщайки се в Минору.
Към края на деня, почти на здрачаване, се спуснахме по един склон към някакво село. Пътят вече вървеше по равно и стана по-гладък. Един човек на път за дома ни викна за поздрав.
Долавях мириса на пушек от горящо дърво и аромати на готвено. Навсякъде около мен се носеха звуците на селото привечер — плисък на вода, докато стопаните се мият, глъч на деца, увлечени в игра и препирни, бъбренето на жени, заети с готвене, пукот на огньове, удари на брадва в дърво, камбаната на светилището — цялото многообразие от звуци на онзи живот, сред което бях отраснал. Долових и още нещо — подрънкване на юзди и приглушен тропот на конски копита.
— Отпред има патрул — рекох на Казуо.
Той вдигна ръка да спрем и извика приглушено към Акио:
— Минору казва, че има патрул.
Акио ме изгледа, присвил очи срещу залязващото слънце.
— Чу ли ги?
— Чух коне. Какво друго може да е?
Той кимна и сви рамене, сякаш казваше: „Сега или друг път, все едно.“
— Поеми колата.
Щом заех мястото на Акио, Казуо подхвана улична шеговита песен. Имаше хубав глас, който отекна в тишината на вечерта. Юки бръкна в колата и извади малък барабан, който подхвърли на Акио. Той го улови и тутакси заудря в ритъма на песента. Юки извади и някакъв еднострунен инструмент, на който взе да подрънква, както вървеше редом с нас. Кейко въртеше пумпали като онези, които бяха привлекли вниманието ми в Инуяма.
С песен и свирня завихме зад ъгъла и се озовахме срещу патрула. Бяха поставили бамбукова бариера точно пред първите къщи на селото. Около десетина на брой, повечето мъже седяха на земята и ядяха. Върху наметките им бе изобразен гербът на Араи; на насипа отстрани стърчаха забити флаговете със залязващото слънце, принадлежащи на клана Сейшуу. Под тях кротко пасяха четири коня.
Ято деца се въртяха наоколо и щом ни видяха, хукнаха към нас с викове и смях. Казуо прекъсна песента си, за да им зададе две-три гатанки, и после викна дръзко към войниците:
— Как е, момчета?
Командирът стана и се приближи. Всички незабавно коленичихме в прахта.