— Изправете се — рече той. — Откъде сте? — имаше ъгловато лице с гъсти вежди, тънки устни и стиснати челюсти. Избърса ориза от устата си с опакото на ръката си.
— От Ямагата — Акио подаде барабана на Юки и протегна към него дървена плочка. На нея бяха записани имената ни, наименованието на групата и разрешителното от гилдията и от градската управа. Командирът се втренчи в нея и взе да разшифрова имената ни, като от време на време вдигаше поглед и го насочваше към всеки един от нас, оглеждайки внимателно лицата ни. Кейко въртеше пумпалите. Мъжете я гледаха с нещо повече от вял интерес. Според тях актьорите не бяха нещо по-различно от проститутките. Един от тях й подхвърли подигравателно предложение и тя се засмя в отговор. Аз се облегнах на колата и избърсах потта от лицето си.
— Какво прави тоя Минору? — попита командирът, връщайки дъсчицата на Акио.
— Братлето ли? Жонгльор е. Това е семейният ни занаят.
— Хайде да го видим — рече командирът, а тънките му устни се разтегнаха в подобие на усмивка.
Акио не се поколеба нито за миг.
— Ей, братче, я покажи на господаря.
Аз избърсах ръце в лентата си за коса и я вързах около главата си. Извадих топките от торбичката, почувствах гладката им тежест и след миг се превърнах в Минору. Това бе моят живот. Не познавах друг — пътя, всяко следващо село, подозрението, враждебните погледи. Забравих за умората, за болките в главата и пришките по ръцете. Бях Минору, отдаден на онова, което вършех, откакто бях проходил… Топките полетяха във въздуха. Започнах с четири, после включих и петата. Току-що бях свършил втората поредица от фонтани, когато Акио ми даде знак с глава. Насочих топките към него. Той ги улови с лекота и подхвърли дъсчицата наред с тях. После ми ги върна. Острият дървен ръб засегна дланта ми, осеяна с пришки. Ядосах му се, питайки се какво цели — да покаже уменията ми? Да ме издаде? Загубих ритъм. Дъсчицата и топките паднаха в праха.
Усмивката изчезна от лицето на командира. Той направи крачка напред. В този момент ме облада див импулс — да се предам, да се оставя на милостта на Араи, да избягам от Племето, преди да е станало прекалено късно.
Акио сякаш полетя към мен.
— Идиот! — изкрещя той и ме зашлеви през ухото. — Баща ни ще се обърне в гроба!
Още щом замахна към мен, знаех, че фалшивата ми личност ще остане неразкрита. Би било немислимо един актьор да удари воин от клана Отори. Ударът отново ме превърна в Минору, така както нищо друго не би го сторило.
— Прости ми, братко — рекох хрисимо, вдигайки от земята топките и дъсчицата; продължих да ги въртя във въздуха, докато накрая командирът се разсмя и ни махна да минаваме.
— Елате да ни гледате довечера! — викна Кейко на войниците.
— Добре, до довечера — викнаха те в отговор.
Казуо запя отново. Юки заби барабана. Аз подхвърлих дъсчицата към Акио и прибрах топките. Бяха потъмнели от кръв. Хванах дръжките на колата. Бариерата се вдигна и ние поехме към селото отвъд.
Четвърта глава
В този последен ден от пътуването на Каеде към дома на родителите й небето бе ясносиньо, а въздухът — хладен и прозрачен като изворна вода. Лека мъгла се стелеше в долините и над реката, посребрявайки паяжините и ластарите на дивия повет. Но точно преди пладне времето започна да се променя. От северозапад по небето плъзнаха облаци, излезе вятър. Смрачи се рано и привечер заваля дъжд.
Оризовите ниви, зеленчуковите градини и овошките бяха силно засегнати от бурите. Селата изглеждаха полупразни и малкото хора наоколо я посрещаха с втренчени погледи и навъсени лица. Покланяха се само когато стражите ги заплашваха, и то с неохота. Каеде нямаше представа, дали я разпознаваха; не желаеше да се бави сред тях, но не можеше да си обясни защо изпочупените стобори не бяха поправени, защо мъжете не работеха на нивите, за да спасят каквото можеше от реколтата, защо никой не си правеше труда да премете, да разчисти или да отстрани повредите.
Сърцето й току замираше в предчувствие за нещо лошо, а после в миг завързваше, блъскаше лудо в гърдите й от вълнение и страх. Оставащото разстояние й се струваше безкрайно; едновременно с това равномерният ход на конете го стапяше твърде бързо. Повече от всичко се страхуваше какво ще завари у дома.
Пред очите й се редяха картини, които й се струваха познати, и тогава сърцето й се качваше в гърлото, но когато накрая стигнаха до опасаната със зид градина и портата към дома на родителите й, тя не можа да ги познае. Нима това бе къщата, където бе живяла? Беше тъй малка; дори не беше укрепена и охранявана. Портата зееше широко отворена. Щом Раку престъпи през нея, Каеде не можа да се сдържи и ахна.