Каеде се опасяваше, че всички щяха да разберат какво й се бе случило през оная нощ, когато Инуяма бе превзета. Беше убила Ийда Садаму, беше се любила с Такео, беше се сражавала редом с него, стиснала меча на жертвата си. Не можеше да повярва, че бе извършила всичко това. Понякога си мислеше, че е омагьосана, както гласеше мълвата. Според слуховете, ако някой мъж я пожелаеше, не след дълго намираше смъртта си… и си беше истина. Вече неколцина бяха мъртви. Но не и Такео!
Откакто онзи пазач се бе нахвърлил върху нея, докато бе заложница в имението на Ногучи, тя изпитваше неистов страх от мъжете. Ужасът, с който я изпълваше Ийда, я бе тласнал към отчаяни действия, за да се защити от него; но Такео не я плашеше. Единственото, което й се искаше, бе да се притисне до гръдта му. От първата им среща в Цувано тялото й неизменно копнееше за неговото. Желаеше да я докосва, да усеща допира на кожата му. Сега, щом си спомни за онази нощ, Каеде си даде сметка с възобновена яснота, че може да се омъжи единствено за него, че не би могла да обича другиго. Ще бъда търпелива, обеща си тя. Но откъде идваха тези думи?
Обърна леко глава и различи силуета на Шизука в края на верандата. Отвъд се издигаха старите дървета на светилището. Въздухът бе наситен с мирис на кедри и прах. Звънът на храмовите камбани отбеляза вечерния час. Каеде не промълви нито дума. Не искаше да говори с никого, нито да чува нечий глас. Жадуваше да се върне в онова място, сковано от лед, където я бе отвел сънят.
После, през танца на прашинките, осветени от последните слънчеви лъчи, тя съзря един образ; в първия миг го помисли за дух, но не беше, защото имаше плът; беше там, безспорен и реален, блестящ като току-що навалял сняг. Взря се в него, дори се надигна от постелята, но щом го разпозна — беше Бялата богиня на състраданието и милостта, — той тутакси изчезна.
— Какво има? — Шизука долови движението и се втурна към постелята.
Каеде впери поглед в нея и съзря дълбоката загриженост в очите й. Осъзна колко скъпа й бе станала тази жена, нейната най-близка, всъщност единствена, приятелка.
— Нищо. Полусън.
— Добре ли сте? Как се чувствате?
— Не знам. Усещам… — гласът на Каеде секна. Тя се взря в Шизука и няколко мига остана безмълвна. — Цял ден ли съм спала? Какво се е случило с мен?
— Не биваше да го прави, не и върху теб… — отсече Шизука. Гласът й бе изпълнен със загриженост и гняв.
— Такео ли?
Шизука кимна:
— Нямах представа, че го умее. Тази способност е отличителна черта на фамилията Кикута.
— Последното, което си спомням, са очите му. Взряхме се един в друг и после съм заспала — след кратко мълчание Каеде продължи: — Той замина, нали?
— Чичо ми Муто Кенджи и Котаро, главата на клана Кикута, дойдоха за него снощи — отвърна Шизука.
— И повече няма да го видя? — Каеде си спомни отчаянието, което я бе обзело предишната нощ, преди дългия безпаметен сън. Бе умолявала Такео да не я оставя. Бъдещето без него я бе изпълнило с ужас; отказът му да остане с нея — с гняв и болка. Но всички тези вълнения се бяха уталожили.
— Трябва да го забравите — каза Шизука, пое ръката й в своите и я погали нежно. — Оттук нататък неговият и вашият живот са разделени безвъзвратно.
Каеде се усмихна леко. „Не мога да го забравя, откликна тя мислено. Нито е възможно някой да ми го отнеме. Спах в леда и видях Бялата богиня.“
— Добре ли сте? — попита отново Шизука с тревожна настойчивост. — Малцина оцеляват от съня на Кикута… Обикновено издъхват, преди да се събудят. Нямам представа, какво може да ви е причинил.
— Не ми е навредил, но някак ме е променил. Чувствам се така, все едно не знам нищо. Сякаш тепърва трябва да научавам всичко…
Озадачена, Шизука коленичи пред нея и впери въпросителен поглед в лицето й:
— Какво ще правите сега? Ще се върнете ли в Инуяма с Араи?
— Мисля да се прибера у дома при родителите си. Копнея да видя мама. Толкова ме е страх да не си е отишла, докато ни бавеха в Инуяма. Тръгвам още утре заран. Предполагам, че трябва да уведомиш владетеля Араи.
— Разбирам тревогата ви — отвърна Шизука. — Но Араи може да не е склонен да ви пусне да заминете.
— Тогава ще се наложи да го убедя — каза Каеде спокойно. — Но първо ми дай да хапна нещо. Би ли помолила да ми приготвят вечеря? И ми донеси малко чай, ако обичаш.
— Господарке — Шизука се поклони и напусна верандата.