— Трябва да видя татко — рече тя. — После ще нахраним мъжете. Можем ли да разчитаме на помощ от околните села?
— Точно преди мама да умре, земеделците пратиха делегация. Оплакваха се от данъците върху оризовия добив, от състоянието на дигите и нивите, от загубите на реколта. Татко се вбеси. Дори отказа да разговаря с тях. Аяме ги убеди да ни оставят на мира, защото мама е тежко болна. Оттогава всичко се обърка. Селяните се страхуват от татко… казват, че е прокълнат.
— А съседите ни?
— Наблизо е владетелят Фудживара. Преди време идваше да навестява татко, макар и рядко.
— Не си го спомням. Що за човек е?
— Странен. Доста елегантен и сдържан. Говорят, че е от много знатно потекло и че навремето е живял в столицата.
— В Инуяма?
— Не, в истинската столица, където живее императорът.
— Значи е благородник?
— Предполагам. Говори по различен начин от местните. Почти не го разбирам. Изглежда много начетен. Татко обичаше да разговарят за история и класиците.
— Добре, ако пак навести татко, може би ще го помоля за съвет.
Каеде замълча за момент. Бореше се с умората си. Краката я боляха, чувстваше тежест в корема. Копнееше да легне и да поспи. Някъде дълбоко в себе си изпитваше вина, че не скърби особено. Не че не страдаше заради смъртта на майка си и унижението на баща си, но душата й не можеше да поеме повече скръб, нито й бяха останали сили да й се отдаде.
Огледа стаята. Дори в здрача успя да различи, че постелките са стари, че стените са с петна от влага, че преградите са прокъсани. Аи проследи погледа й.
— Срам ме е — прошепна тя. — Има толкова много работа, а пък аз не знам как да я свърша.
— А как беше едно време — рече Каеде. — Всичко тук грееше!
— Заради мама — каза Аи, полагайки усилие да не се разридае отново.
— Пак ще го направим така — обеща й Каеде.
Внезапно откъм кухнята до тях долетяха мелодични звуци — някой пееше. Каеде разпозна гласа на Шизука и песента — беше я чула, когато се бяха срещнали за пръв път — любовна балада за селцето и бора.
„Как има смелостта да пее сега?“, помисли си тя и в този момент в стаята влезе Шизука. Носеше две лампи.
— Намерих ги в кухнята — рече тя — и за щастие огънят все още гореше. Вече наготвих ориз и ечемик. Кондо прати хора до селото да купят каквото могат. Прислужниците се върнаха.
— Сестра ни е с тях — рече Аи с въздишка на облекчение.
— Да, донесла е пълна престилка с билки и гъби и настоява да ги сготвим.
Аи се изчерви.
— Станала е полудива — понечи да обясни тя.
— Нека да я видя — каза Каеде. — А после ще ме заведеш при татко.
Аи излезе. Каеде чу откъм кухнята лека препирня и след малко Аи се върна с едно момиче на около девет години.
— Това е по-голямата ни сестра Каеде, Хана. Тя замина, докато ти беше още бебе — обясни Аи и подкани момичето: — Поздрави я, както е редно.
— Добре дошла у дома — прошепна Хана, после се отпусна на колене и се поклони на Каеде.
Каката коленичи пред нея, хвана я за ръцете и я изправи. Взря се в лицето й.
— Бях по-малка от теб, когато напуснах дома ни — рече тя, докато изучаваше изящните очи и безупречните очертания под детската заобленост.
— На вас прилича, господарке — обади се Шизука.
— Надявам се да е по-щастлива — отвърна Каеде, притегли Хана към себе си и я прегърна. Усети как слабото телце се разтресе и осъзна, че детето плаче.
— Мама! Искам мама!
Очите на Каеде също плувнаха в сълзи.
— Тихо, Хана, не плачи, миличка — опита се да я успокои Аи. — Съжалявам — обърна се тя към Каеде. — Тя все още скърби. Не е научена как да се държи.
„Е, ще се научи, помисли си Каеде, както на мен ми се наложи. Ще се научи да не дава израз на чувствата си, да приема, че животът се състои от страдание и загуба, да плаче насаме, ако изобщо го прави.“
— Ела — каза Шизука и хвана Хана за ръка. — Трябва да ми покажеш как да сготвим гъбите. Тези, които растат тук, не са ми познати.
Тя срещна погледа на Каеде над главата на детето. Усмивката й бе сърдечна и ведра.
— Прислужницата ти е чудесна — рече Аи, когато Шизука излезе. — Откога е с теб?