По-късно тя лежеше, заслушана в дъжда. Семейството й, прислугата и хората й имаха покрив над главата си, бяха нахранени някак и се намираха в безопасност, ако можеше да се вярва на Кондо. Тя остави събитията от деня да се изредят в мислите й, както и проблемите, с които щеше да й се наложи да се справи — баща й, Хана, занемареното имение Ширакава, спорното владение Маруяма — как щеше да заяви претенциите си и да запази онова, което й принадлежеше? „Само ако бях мъж, помисли си тя. Колко лесно щеше да бъде всичко. Ако бях татков син, какво ли не би сторил за мен!“
Тя знаеше, че притежава безпощадността на мъж. Все още заложница в имението на Ногучи, бе намушкала онзи пазач, без да се замисли, но Ийда бе убила съвсем съзнателно. И по-скоро отново би отнела човешки живот, отколкото да позволи някой мъж да я смаже. Мислите й се понесоха към владетелката Маруяма. „Щеше ми се да ви познавам по-добре. Съжалявам, че нямах възможност да науча повече от вас. Съжалявам за болката, която ви причиних. Само ако можехме да си поговорим свободно!“ Имаше чувството, че вижда пред себе си красивото й лице и отново чува гласа й: „Поверявам ти земята и хората си. Грижи се добре за тях!“
„Ще го сторя, обеща тя. Ще се науча как.“ Посредственото й образование я потискаше, но за това имаше лек. Реши, че ще разбере как да управлява имението, как да разговаря със селяните, как да обучава мъже и да води битки — всичко, на което един син започва да се учи още от раждането си. „Татко ще трябва да ме обучи, помисли си. Това ще му предостави възможност да мисли и за нещо друго, не само за себе си.“
Прониза я болезнено чувство — страх или срам, или може би смесица от двете. В какво се превръщаше? Не се ли държеше странно? Нима бе омагьосана или прокълната? Със сигурност никоя жена не би разсъждавала по нейния начин в такъв момент. Освен владетелката Маруяма. Вкопчена в спасителното въже на собственото си обещание към покойната родственица, накрая потъна в сън.
На следващия ден се сбогува с хората на Араи, подтиквайки ги да тръгнат колкото се може по-скоро. Те бяха доволни, че си заминават, обзети от нетърпение да се включат отново в решаващите събития на Изток преди началото на зимата. Каеде също копнееше да се раздели с тях от страх, че не може да си позволи да ги храни нито ден повече. После даде нареждания на прислужниците да започнат да почистват къщата и да оправят пораженията от бурите в градината. Обзета от срам, Аяме й призна, че не могат да наемат работници, защото няма с какво да им платят. По-голямата част от състоянието на клана Ширакава, както и всички пари, бяха загубени.
— Тогава трябва да направим каквото можем със собствени сили — заяви Каеде и щом работата започна, отиде в конюшните, придружена от Кондо.
Един момък я поздрави с уважение, което не бе в състояние да скрие възторга му. Това бе Амано Тензо, който бе придружавал баща й до имението на Ногучи и когото тя познаваше, откакто те двамата бяха още деца. Сега бе около двайсетгодишен.
— Хубав кон — рече той, докато извеждаше Раку и го оседлаваше.
— Подарък ми е от сина на владетеля Отори — каза Каеде, галейки шията на животното.
Амано засия:
— Конете на Отори са прочути със своята издръжливост и интелигентност. Говори се, че ги отглеждат и пасат във водните ливади и че са чеда на речния дух. С ваше позволение ще му пуснем нашите кобили и следващата година ще се сдобием с истински породисти жребчета.
Понрави й се откритият начин, по който момъкът се обръщаше към нея и обсъждаше подобни неща. Състоянието на конюшните бе значително по-добро от останалата собственост. Бяха чисти и добре поддържани, макар че освен Раку, личния дорест жребец на Амано и четирите коня, собственост на Кондо и хората му, имаше само още три бойни коня — стари и грохнали, единият от които даже куц. На стрехите бяха закрепени конски черепи и вятърът стенеше през зейналите очни кухини. Тя знаеше, че са сложени там, за да закрилят и да успокояват животните в конюшните, но в момента броят на мъртвите надхвърляше оцелелите.
— Да, трябва да имаме повече коне — съгласи се тя. — С колко кобили разполагаме?
— Останали са само две-три.
— Можем ли да се сдобием с още няколко до началото на зимата?
Той помръкна.
— Войната, гладът… тази година бе пагубна за Ширакава.
— Време е да погледна истината в очи… — промълви тя.
Раку бе вирнал глава с щръкнали напред уши. Сякаш наблюдаваше и слушаше. Щом Каеде го доближи, той изцвили тихо, но продължи да се взира в далечината.