— Така е устроен светът — отвърна Шизука.
Беше нощ и двете си шепнеха, легнали една до друга. Аи, Хана и другите жени спяха в съседната стая. Нощният мрак навън бе студен и безмълвен.
— Не всички смятат така. Може би съществуват други страни, в които нещата са по различен начин. Дори и тук има хора, които дръзват да изповядват други убеждения. Владетелката Маруяма например… — Каеде добави почти беззвучно: — Скритите…
— Ти пък какво знаеш за Скритите — каза Шизука и се засмя тихо.
— Ти ми разказва за тях. Беше преди много време, първия път, когато дойде при мен в замъка на Ногучи. Каза ми, че според вярата им всички са създадени равни от техния Бог. Спомням си, че тогава ви взех за луди — и теб, и тях. Но сега, когато вече знам, че дори Просветленият говори лошо за жените… или поне неговите свещеници и монаси… това ме кара да се замисля защо трябва да е така…
— А ти какво очакваш? — попита Шизука. — Мъжете пишат историята и свещените текстове. Дори поезията. Не можеш да промениш начина, по който е устроен светът. Трябва да се научиш как да се справяш в него.
— Има и жени писателки — каза Каеде. — Помня някои техни истории, които съм чувала в имението на Ногучи. Но татко казва, че не бива да ги чета, че ще покварят съзнанието ми.
Понякога си мислеше, че баща й нарочно подбира за нея четива, в които се казват такива груби неща за жените, после пък взе да се съмнява, че изобщо има други произведения. Особено не й се нравеше Конфуций, когото баща й обожаваше. Един следобед точно изписваше някои мисли на мъдреца под диктовката на баща си, когато пристигна посетител.
През нощта времето се бе променило. Въздухът бе станал влажен и мразовит. Над долините се стелеше мъгла, примесена с дим. В градината тежките цветове на последните хризантеми бяха клюмнали от влагата. Последните няколко седмици жените бяха заети да приготвят зимните одежди и Каеде бе благодарна за подплатените дрехи, които носеше под робите си. От дългото седене, докато четеше и пишеше, ръцете и краката й изстиваха. Скоро трябваше да се разпореди за мангали с дървени въглища… страхуваше се от настъпващата зима, за която все още бяха тъй неподготвени.
Аяме дотърча до прага и съобщи с глас, в който се долавяше тревога:
— Владетелят Фудживара е тук, господарю!
Каеде каза:
— Ще ви оставя — след което пусна четчицата и се изправи.
— Не, остани. За него ще е забавно да те види. И бездруго е дошъл да научи какви вести си донесла от Източната провинция — баща й отиде до вратата и прекрачи прага навън, за да посрещне своя гост. Обърна се, кимна на Каеде и падна на колене.
Дворът бе изпълнен с мъже на коне и други помощници. Владетелят Фудживара тъкмо слизаше от един паланкин, оставен на земята до грамадна каменна плоча, която бе пренесена в градината специално за целта — Каеде си спомняше този ден от детските си години у дома. За момент се почуди как някой може да пътува така по свой избор, и изпита чувство за вина заради скритата надежда, че гостите може да си носят собствена храна. После се отпусна на колене, когато един от прислужниците отвърза сандалите на благородника, който ги изу и влезе в къщата.
Успя да го огледа крадешком, преди да сведе поглед. Беше висок и слаб, с бяло, подобно на маска лице и неестествено високо чело. Одеждите му бяха в убити цветове, но елегантни и ушити от изискана материя. От него се носеше съблазнителен аромат, предполагащ дързост и оригиналност. Той отвърна грациозно на поклона на баща й, след което откликна на поздравите му с вежлив и красив език.
Каеде остана неподвижна, докато той мина покрай нея и влезе в стаята, а ароматът изпълни ноздрите й.
— Най-голямата ми дъщеря — представи я дежурно баща й, както вървеше след госта си. — Отори Каеде.
— Госпожа Отори — чу го да казва тя. — Бих искал да я видя.
— Влез, дъще — рече нетърпеливо баща й и тя ги последва, все така на колене, след което изрече едва чуто:
— Владетелю Фудживара.
— Много е красива — отбеляза благородникът. — Нека видя лицето й — тя вдигна очи и срещна погледа му. — Изящна е! — в присвитите му оценяващо очи тя съзря възхита, но не и желание. Това я изненада и тя се усмихна леко, но непредпазливо. Той изглеждаше не по-малко изненадан и строгите очертания на устните му се смекчиха. — Аз ви причинявам безпокойство — извини се той, плъзвайки поглед по пособията за писане и свитъците. Любопитството му надделя. Едната му вежда се вдигна. — Урок ли имате?