Фудживара отваряше кутиите една по една. Вътре имаше предмети, увити в няколко ката плат. Самите материи бяха красиви, макар и явно много стари — най-фини коприни в изискани цветове, — но онова, което лежеше между диплите им, далеч надмина всичко, което Каеде бе виждала някога. Той развиваше всяка вещ, оставяше я на пода пред нея и я канеше да я огледа, да я погали с пръсти, да я опре до устните си или до челото си, тъй като често усещането от допира или мирисът на предмета бяха тъй важни, както и видът му. После го увиваше отново и го прибираше, преди да й покаже следващия.
— Рядко им се наслаждавам — каза Фудживара с любов в гласа си. — Всеки път, когато върху тях падне недостоен поглед, той уязвява съвършенството им. Дори самото им развиване за мен представлява еротичен акт. А да ги споделя с някого, чийто взор гали, вместо да дращи, за мен е най-върховното, но и най-рядко удоволствие.
Каеде остана безмълвна, знаейки твърде малко за стойността или традицията, свързана с предметите пред нея — купичка за чай от същата кафеникаворозова изпечена глина, тъй крехка и в същото време здрава; нефритена фигурка на Просветления, седнал в лотосов цвят; златна полирана кутия, толкова семпла и едновременно с това съвършена. Тя просто ги съзерцаваше с невероятното усещане, че тези изящни предмети имат собствени очи, които също са вперени в нея.
Мамору не остана да се любува на вещите. Излезе и след доста време — или поне така й се стори, защото всъщност за нея времето бе спряло — се върна с голяма плоска кутия. Фудживара извади от нея рисунка — зимен пейзаж с два гарвана на преден план, които се открояваха с черната си окраска на фона на белия сняг.
— О-о, това е Сешу! — прошепна тя, проговаряйки за пръв път.
— Всъщност не е той, а един от неговите учители — поправи я Фудживара. — Има твърдение, че детето не може да учи родителя, но в случая със Сешу трябва да признаем, че ученикът е надминал учителя.
— Няма ли поговорка, че синьото на боята е по-наситено от синьото на цветето? — попита тя в отговор.
— Която вие одобрявате, предполагам.
— Ако и детето, и ученикът не бяха по-мъдри, нищо нямаше да подлежи на промяна…
— И повечето хора биха изпитали огромно удовлетворение!
— Само онези, които притежават власт — рече Каеде. — Искат да я задържат колкото се може по-дълго, и нещата да остават непроменени… Мъжете на важни постове с все сили бранят позициите си, ала има много други, алчни и амбициозни, които също се стремят към тая власт и така предизвикват промените. Младите отхвърлят старите…
— Амбицията присъща ли е и на жените?
— Никой не си прави труда да ги пита — тя отново впери поглед в картината. — Гарван и врана, паток и патица, елен и кошута… винаги ги рисуват заедно, винаги в двойка.
— Така го е замислила природата — каза Фудживара. — В крайна сметка това е една от петте основни зависимости според Конфуций.
— И единствената достъпна за жените. Той ни вижда само като съпруги.
— Това е призванието ви.
— Но без съмнение една жена също би могла да бъде владетел или приятел? — погледът й устоя на неговия.
— Вие сте много дръзка за момиче — отвърна той с изражение, което повече от всякога наподобяваше усмивка. Тя се изчерви и отново се взря в рисунката. — Храмът в Тераяма е прочут с картините на Сешу, които се съхраняват там. Вие видяхте ли ги?
— Да, владетелят Отори искаше владетелят Такео да ги види и да ги прерисува.
— По-малкият му брат?
— Осиновеният му син — последното, което Каеде желаеше, бе да разговаря с Фудживара за Такео. Опита се да намери друга тема, но всички мисли сякаш я бяха изоставили освен спомена за рисунката на малката планинска птичка, която Такео й бе подарил.
— Онзи, който е отмъстил за смъртта му, предполагам? Трябва да е много смел. Съмнявам се, че собственият ми син би сторил толкова за мен.
— Той все мълчеше — каза тя, подвластна на неистовото си желание да говори за него и в същото време обладана от страх. — Не бихте го възприели точно като смел. Много обичаше да рисува. А се оказа безстрашен — чувайки собствения си глас, тя внезапно млъкна, убедена, че е прозрачна за Фудживара.