Когато тя, баща й, Шизука и Аи отидоха на гости на владетеля Фудживара, за да гледат представлението, Каеде облече по-старата роба, тъй като изглеждаше по-подходяща за късната есен. Щяха да останат да пренощуват, тъй като пиесата щеше да продължи до късно под пълния диск на луната. Отчаяна, че отиват без нея, Хана се нацупи и не излезе да каже довиждане. Каеде съжаляваше, че нямаше как да остави баща си вкъщи. Непредсказуемото му поведение я притесняваше; тя изпитваше искрени опасения, че той можеше да се изложи в присъствието на външни хора. Но баща й бе безкрайно поласкан от поканата и нямаше как да го разубедят.
Няколко актьори, сред които и Мамору, представиха „Тепавицата“. Пиесата дълбоко развълнува Каеде. По време на краткото й посещение Мамору я бе наблюдавал по-внимателно, отколкото тя бе предполагала. Сега тя се видя изобразена пред собствените си очи, разпозна движенията си, чу гласа си да произнася скръбно: „Есенният вятър разказва за една повехнала любов“, докато героинята бавно губеше разсъдъка си, очаквайки завръщането на своя съпруг. „Сиянието на луната, дъхът на вятъра.“ Думите на хора пронизаха плътта й като тънко острие. „Скреж с блясък леден сърцето ти сковава, щом тепавица затрака и ветровете нощни пак застенат.“
Очите й плувнаха в сълзи. Самотата и копнежът на жената на сцената — жена, чийто образ бе изваян по подобие на нейния — наистина сякаш изразяваха собствените й чувства. Тази седмица тя дори бе помогнала на Аяме да изтепа копринените им роби, за да ги омекоти и освежи. По този повод баща й бе казал, че монотонният ритъм на тепавицата е един от най-призивните звуци на есента. Пиесата свали бронята й. Тя копнееше за Такео неистово, болезнено. Ако не можеше да го има, щеше да предпочете смъртта. При все това, макар че сърцето й се късаше, си спомни, че е длъжна да живее заради детето. Стори й се, че долавя трепета от първите му, едва доловими движения в утробата си.
Над сцената ярката луна на десетия месец сипеше хладното си сияние. От мангалите с дървени въглища към небето се виеше дим. Тихият ритъм на барабаните заглъхваше в тишината. Неколцината зрители бяха потънали в унес, обсебени от красотата на луната и силата на чувствата, които се разкриваха пред тях.
След представлението Шизука и Аи се върнаха в стаята си, но за изненада на Каеде владетелят Фудживара я помоли да остане в компанията на мъжете, поканени да се насладят на изискано вино и екзотични блюда, гъби, раци, мариновани кестени и дребна сепия, доставена в лед и слама от крайбрежието. Оставили встрани маските си, актьорите се присъединиха към тях. Владетелят Фудживара ги похвали и им поднесе подаръци. По-късно, когато виното вече бе развързало езиците и усилило шума, той се обърна тихо към Каеде:
— Радвам се, че баща ви дойде с вас. Предполагам, че не е бил особено добре напоследък?
— Много сте внимателен към него. Разбирането и загрижеността ви означават много за нас — реши, че не е прилично да обсъжда психичното състояние на баща си с един благородник, но Фудживара бе настоятелен.
— Често ли изпада в мрачни настроения?
— На моменти е малко нестабилен. Смъртта на мама, войната…
Каеде погледна към баща си, който говореше развълнувано с един от по-възрастните актьори. Очите му искряха трескаво и той наистина изглеждаше леко невменяем.
— Надявам се, че ако имате нужда от помощ, ще ме потърсите по всяко време — тихо рече той.
Тя се поклони мълчаливо, с ясното съзнание за огромната чест, която й оказваше Фудживара, и смутена от вниманието му. Никога не бе стояла по този начин в пълна с мъже стая и чувстваше, че мястото й не е там, но не знаеше как да напусне. Той умело смени темата:
— Какво ви е мнението за Мамору? Научил е много от вас, струва ми се.
Каеде забави отговора си за момент, отмествайки поглед от баща си към младежа, който бе излязъл от женската си роля, но следите от нея все още личаха и в тях тя разпозна част от себе си.
— Какво бих могла да кажа? — рече накрая. — Изглеждаше блестящ.
— Но…? — подкани я той.
— Вие крадете всичко от нас — бе възнамерявала да се изрази по-меко, но гласът й прозвуча рязко дори в собствените й уши.
— Вие? — повтори той с известна изненада.
— Мъжете. Вземате всичко от жените. Дори болката ни… същата онази болка, която вие ни причинявате… Открадвате я и я изобразявате като своя собствена…