— Тя ще остане малко по-дълго у владетеля Фудживара.
— А ти защо се върна? — попита детето.
— Не се чувствах добре, но вече ми мина — обзета от внезапен порив, продължи: — Смятам да ти дам онази роба, есенната, която толкова ти хареса. Трябва да я прибереш и да се грижиш за нея, докато пораснеш достатъчно, за да я носиш.
— Вече не я ли искаш?
— Искам да стане твоя и когато я обличаш, да ме споменаваш и да се молиш за мен.
Хана се втренчи в нея.
— Защо? Къде отиваш? — Каеде не й отвърна и тя възкликна: — Не заминавай пак, сестричке!
— За теб е все едно — каза Каеде, за да я подразни. — Няма да ти липсвам.
Остана слисана, когато Хана захлипа шумно, а после се разпищя:
— Не! Ще ми липсваш! Не ме оставяй! Недей!
Аяме дотърча в стаята:
— Сега пък какво има, Хана? Не бива да си толкова лоша със сестра си…
В стаята влетя и Шизука.
— Баща ви е при брода — рече тя. — Пристига сам, на кон.
— Аяме — каза Каеде припряно. — Отведи Хана за известно време. Идете в гората. Нека прислужниците дойдат с вас. Не искам никой да остава в къщата.
— Ама, господарке, още е толкова рано, навън е ужасно студено…
— Моля те, направи каквото ти казах! — рече умолително Каеде.
Хана се разплака още по-сърцераздирателно, докато Аяме я отвеждаше.
— Скръбта й я прави тъй необуздана — отбеляза Шизука.
— Опасявам се, че ще й причиня още скръб — възкликна тя. — Но сега не бива да е тук.
Тя стана и отиде до малкия сандък, където си държеше някои неща. Извади ножа си и изпробва тежестта му със забранената лява ръка. Скоро за никого нямаше да има значение, коя ръка е използвала.
— Къде е по-добре: в гърлото или в сърцето?
— Не се налага да го правите — каза тихо Шизука. — Можем да избягаме. Племето ще ви скрие. Помислете за детето…
— Не мога да избягам! — Каеде бе изненадана от силата на собствения си глас.
— Тогава ми позволете да ви дам отрова. Ще е бързо и безболезнено. Просто ще заспите и никога…
Каеде я прекъсна:
— Аз съм дъщеря на воин. Не се страхувам да умра. Ти знаеш по-добре от всеки друг колко често съм мислила да сложа край на живота си. Първо трябва да помоля татко за прошка, а после да използвам ножа върху себе си. Единственият ми въпрос е къде е по-добре?
Шизука се приближи до нея.
— Опирате острието тук, отстрани на врата си. Мушкате и дърпате нагоре. Това движение ще среже артерията — гласът й, в началото делови и безпристрастен, секна и Каеде видя сълзи в очите й. — Не го правете — прошепна накрая. — Още не се отчайвайте!
Каеде прехвърли ножа в дясната ръка. Чу виковете на стражите, а после и тропот на копита, докато баща й минаваше през портата. Чу как Кондо го поздрави. Впери поглед навън в градината. В съзнанието й проблесна внезапен спомен — тя като малко дете тича по верандата от баща си до майка си и обратно. „Никога досега не съм си спомняла тази картина, помисли си тя и прошепна беззвучно: Мамо, мамо!“
Баща й стъпи на верандата. Щом мина през вратата, двете с Шизука паднаха на колене с опрени в пода чела.
— Дъще — рече той, а гласът му прозвуча неуверен и изтънял.
Тя вдигна поглед към него и видя, че лицето му е набраздено от сълзи, а устните му потръпват. Беше се страхувала от гнева му, но сега видя лудостта му и тя я изплаши още повече.
— Прости ми — прошепна Каеде.
— Сега трябва да сложа край на живота си — той седна тежко пред нея, измъкна кинжала от пояса си и дълго време се взира в острието.
— Прати да извикат Шоджи — рече той накрая. — Трябва да ми помогне. Кажи на твоя човек да препусне до къщата му и да ми го доведе.
Тъй като тя не реагира, той внезапно кресна:
— Кажи му!
— Аз ще отида — прошепна Шизука и пропълзя на колене до края на верандата.
Каеде я чу да разговаря с Кондо, но мъжът не се отдалечи, даже, напротив — качи се на верандата и тя знаеше, че чака отвън, досами прага.
Баща й направи внезапен жест към нея. Тя неволно се дръпна, мислейки, че той се кани да я удари.
— Не е имало никакъв брак! — промълви той.
— Прости ми — повтори тя. — Аз те опозорих. Готова съм да умра.
— Но има дете? — беше се втренчил в нея, все едно тя бе усойница, която щеше да го нападне всеки миг.