— Да.
— Кой е бащата? Или не знаеш? Просто един от многото?
— Вече няма значение — отвърна тя. — Детето ще умре с мен — и добави мислено: „Натискаш острието встрани и нагоре.“ В този миг сякаш усети как ръчичките на детето се вкопчват в мускулите й, за да й попречат.
— Да, да, трябва да сложиш край на живота си — гласът му се извиси, заплашвайки да се превърне в писък. — Сестрите ти също трябва да се самоубият. Това е последната ми заповед към теб. Така родът Ширакава ще изчезне съвсем навреме. И няма какво да чакам Шоджи. Трябва да го извърша сам. Това ще бъде моето последно достойно дело… — баща й разпусна пояса си и разтвори робата си, избутвайки встрани долната си дреха, за да оголи тялото си. — Не се извръщай — нареди й той. — Трябва да гледаш. Ти ме докара дотук — той опря върха на острието до отпуснатата си сбръчкана кожа и пое дълбоко въздух. Тя не можеше да повярва, че ставащото е истина. Видя как пръстите му се сключват около дръжката. Кокалчетата му побеляха, лицето му се сгърчи. Той нададе дрезгав вик и кинжалът падна от ръцете му. Но нямаше кръв, нямаше рана. От гърдите му се изтръгнаха още няколко резки вика и после отстъпиха място на мъчителни ридания. — Не мога да го направя! — изплака. — Не ми остана нито капка смелост. Ти ме изсмука, женско изчадие такова! Отне ми честта и мъжеството. Не си ми дъщеря, ти си демон! Носиш смърт на всички мъже, ти си прокълната! — той протегна ръце, сграбчи я и взе да дърпа дрехите й. — Нека да те видя! — извика. — Нека видя онова, което желаят другите мъже! Прати ми смърт, както си сторила с останалите.
— Не! — изпищя тя, опитвайки се да спре ръцете му, да го отблъсне. — Татко, недей!
— Наричаш ме „татко“? Не съм твой баща! Моите истински деца са синовете, които никога не съм имал, синовете, чието място заехте ти и проклетите ти сестри. Твоите демонични сили сигурно са ги убили още в утробата на майка ти! — лудостта му вдъхваше сили. Тя усети как робата се смъква от раменете й, почувства допира на ръцете му. Не можеше да използва кинжала; не можеше да се отскубне от него. Докато се съпротивяваше, робата се свлече до кръста й, разголвайки я. Косите й се разпуснаха и обгърнаха голите й рамене. — Красива си! — извика той. — Признавам. И аз съм те пожелавал. Докато те обучавах, копнеех да те имам. Това бе наказанието ми, задето се опълчих против природата. Ето, сега можеш да ме поразиш със смърт!
— Пусни ме, татко! — извика тя, като полагаше неистови усилия да залази спокойствие с надеждата да го вразуми. — Ти не си на себе си. Ако трябва да умрем, нека го направим с достойнство — но всички думи изглеждаха слаби и безсмислени пред неговия лунатичен изблик.
Очите му бяха мокри, устните му потръпваха. Грабна ножа й и го запрати през стаята, после сграбчи двете й китки с лявата си ръка и я дръпна към себе си. С дясната отметна косите й, наведе се над нея и опря устни в тила й.
Връхлетяха я ужас, отвращение и накрая ярост. Беше готова да умре в съответствие със суровия кодекс на своята класа, да спаси честта на семейството си. Но баща й, който така строго я бе възпитавал според същия този кодекс, който така старателно й бе втълпявал превъзходството на собствения си пол, се бе предал на лудостта, разкривайки онова, което лежеше под строгите правила за поведение на воинската класа — похотта и себичността на мъжете. Яростта съживи онази сила, която, знаеше, таеше в себе си, и тя си спомни как бе спала в леда. Сега призова Бялата богиня. Помогни ми!
Чу собствения си глас:
— Помогни ми! Помогни ми! — и още докато викаше, хватката на баща й отслабна. „Дошъл е на себе си“, помисли си и накрая успя да го отблъсне. Изправи се с мъка, загърна робата си, бързо завърза колана си и почти без да мисли, се отправи залитайки към отсрещния край на стаята. Хлипаше от потрес и гняв. Обърна се и видя Кондо да коленичи пред баща й, който седеше полуизправен, подкрепян, както си помисли първоначално, от Шизука. После си даде сметка, че той гледа с невиждащ поглед. Кондо направи рязко движение, все едно тикна ръка в корема на баща й, и разсече на кръст. Острието сряза плътта с противен глух звук, кръвта рукна, пенеста и бълбукаща.
Шизука пусна врата на мъжа и той падна ничком. Кондо постави ножа в дясната му ръка. Каеде усети, че й призлява, преви се на две и повърна. Шизука се приближи до нея с безизразно лице.
— Всичко свърши.
— Владетелят Ширакава загуби разсъдъка си — каза Кондо. — И сложи край на живота си. Изпадал е в многобройни пристъпи на лудост и неведнъж е заявявал намерението си да го стори. Умря достойно и с несъмнена доблест — той се изправи и я погледна право в очите. В един момент тя можеше да извика стражите, да ги изобличи и да даде заповед за екзекуцията им, но той отмина и тя не стори нищо. Знаеше, че завинаги щеше да запази в тайна току-що извършеното убийство. Кондо се усмихна едва забележимо и продължи: — Господарке Отори, незабавно трябва да изискате клетва за вярност от хората на баща си. Трябва да покажете сила. В противен случай някой от тях ще си присвои владението ви и ще узурпира властта, която ви се пада по право.