— Аз да пратя някого?
— Ти или Кондо. Някой от вашите шпиони…
— Значи искате да наемете Племето? — възкликна Шизука изненадана.
— Вече съм наела теб. Сега желая да се възползвам от уменията и връзките ти.
Щеше й се да разпита Шизука за куп неща, но беше изтощена и чувстваше тежест в корема. „Утре-вдругиден ще говоря с нея, обеща си тя, но сега трябва да си легна.“
Гърбът я болеше; когато най-накрая се озова в леглото, не можа да се отпусне и сънят не идваше. Беше изтърпяла този ужасен ден и бе оцеляла, но сега, когато къщата бе утихнала, когато плачът и песнопенията бяха секнали, изведнъж я завладя неистов ужас. Думите на баща й отекваха в ушите й. Лицето му и лицата на останалите загинали заради нея мъже непрестанно бяха пред очите й. Страхуваше се, че призраците им ще се опитат да й отнемат детето на Такео. Накрая заспа, обгърнала с ръце корема си.
Сънува, че баща й я напада. Измъква нож от колана си, но вместо да го забие в собствения си корем, се приближава до нея, слага ръка на тила й и го забива дълбоко в плътта й. Прониза я пареща болка, от която се събуди с вик. Болката продължи да я връхлита на талази. Краката й вече бяха целите в кръв.
Погребението на баща й се състоя без нея. Детето се плъзна навън от утробата й като змиорка, а кръвта й заплашваше да изтече до капка. Последва треска, която сякаш забули очите й с алена пелена, накара езика й да зареди безсмислици и непрестанно я измъчваше със зловещи видения.
Шизука и Аяме приготвиха всички билкови отвари, които им бяха известни, после в отчаянието си гориха тамян и биха гонгове, за да прогонят злите духове, обсебили Каеде, а накрая повикаха свещеници и една жена, веща в лова на духове, за да го сторят с тяхна помощ.
Три дни по-късно всички бяха изгубили надежда. Явно нищо вече не можеше да помогне. Аи не се отделяше от постелята й. Дори Хана не удържа сълзите си. Рано следобед Шизука тъкмо бе излязла, за да донесе още вода, когато един от мъжете в стражницата й викна:
— Идват посетители. Конници и два паланкина. Май е владетелят Фудживара.
— Той не бива да влиза — каза тя. — Тук е осквернено от кръв и от смърт!
Носачите оставиха паланкините на земята пред портата. Шизука падна на колене, щом владетелят Фудживара надзърна през прозорчето.
— Господарю Фудживара, простете. Не бива да влизате…
— Разбрах, че господарката Отори е тежко болна — отвърна той. — Нека поговорим в градината — тя остана на колене, докато той мина покрай нея, после се изправи и го последва до беседката край потока. Той отпрати с жест слугите си и се обърна към Шизука: — Много ли е сериозно?
— Едва ли ще преживее нощта — отвърна Шизука с приглушен глас. — Опитахме всичко.
— Доведох моя лекар — каза Фудживара. — Покажете му къде да отиде, и после се върнете при мен.
Тя се поклони и се върна при портата, където лекарят — дребен човек на средна възраст с благо и интелигентно излъчване — тъкмо слизаше от втория паланкин. Отведе го в стаята, където лежеше Каеде. Сърцето й се сви, когато видя бледата й кожа и премрежения й поглед. Дишането на болната бе бързо и повърхностно; от време на време от гърдите й се изтръгваше рязък вик, без да бе ясно дали от е болка или от страх.
Когато Шизука се върна, владетелят Фудживара стоеше, втренчил поглед в дъното на градината, където потокът се спускаше върху облите камъни. Захладняваше и звукът от падащата вода бе скръбен и самотен. Тя отново коленичи и зачака той да заговори.
— Ишида е много вещ — рече благородникът. — Не губи надежда!
— Милостта на владетеля Фудживара е изключителна — измърмори тя. Можеше да мисли единствено за бледото лице и за безумния поглед на Каеде. Копнееше да се върне при нея, но не можеше без позволението му.
— Не, не съм милостив — отвърна той. — Просто удовлетворявам собствените си желания, помагам от егоизъм. В природата ми е да съм жесток — той й хвърли бърз поглед и попита: — Откога служиш на господарката Ширакава? Не си от тази част на страната, нали?
— Бях изпратена при нея през пролетта, докато още беше в имението на Ногучи…
— Изпратена от кого?