— От владетеля Араи.
— Така ли? И докладваш ли му редовно?
— Какво има предвид владетелят Фудживара?
— В теб има нещо необичайно за една прислужница. Питам се дали не си шпионка.
— Владетелят Фудживара има твърде високо мнение за жалките ми възможности.
— Моли се никога да не предизвикаш жестокостта ми! — сетне продължи, все едно говореше на себе си: — Личността й, животът й ме затрогнаха както нищо досега. Смятах, че отдавна не мога да изпитвам нови емоции. Няма да позволя на никого и на нищо… дори на смъртта… да ми я отнеме.
— Всеки, който я види, сякаш попада в плен на магията й — прошепна Шизука, — но съдбата е била невероятно сурова към нея.
— Ще ми се да познавах истинския й живот. Зная, че има много тайни. Скорошната трагедия — смъртта на баща й, предполагам, е поредната. Надявам се един ден ти да ми разкажеш, ако тя не може — гласът му секна. — Мисълта, че подобна красота може да се погуби, пронизва душата ми… — добави той. Шизука си помисли, че долавя изкуствена нотка в гласа му, но очите му бяха пълни със сълзи. — Ако оживее, ще се оженя за нея — каза той. — Така ще я имам завинаги. Сега можеш да тръгваш. Но ще й го кажеш, нали?
— Владетелю Фудживара — Шизука опря чело в земята и все така на колене, се отдалечи заднешком. „Ако оживее…“
Шеста глава
Мацуе бе северен град, студен и суров. Пристигнахме там в средата на есента, когато вятърът откъм голямата суша виеше над морето, потъмняло като олово. Паднеха ли снеговете, Мацуе щеше да бъде откъснат също както Хаги от останалата част на страната в продължение на три месеца. Идеалното място да науча онова, което трябваше да науча.
Една седмица бяхме вървели по цял ден, следвайки крайбрежния път. Не валеше, но небето често бе забулено с облаци и всеки следващ ден бе по-кратък и по-студен от предишния. Спирахме в много села и показвахме на децата жонглиране, въртене на пумпали и игри с върви, които Юки и Кейко знаеха. През нощта винаги намирахме подслон у търговци, които бяха част от мрежата на Племето. Лежах буден до късно, слушайки водени шепнешком разговори, а ноздрите ми се изпълваха с вонята на поредната пивоварна или готварница. Сънувах Каеде и копнеех за нея. Дори понякога, когато оставах сам, вадех писмото на Шигеру и препрочитах последните му думи, с които ми нареждаше да отмъстя за смъртта му и да се грижа за господарката Ширакава. Съвсем съзнателно бях взел решение да се присъединя към Племето, но дори в онези първи дни, точно преди да заспя, ме връхлитаха неканени образите на чичовците му, които си живееха безнаказано в Хаги, и на меча му Джато, който спеше в Тераяма.
Докато пристигнем в Мацуе, двамата с Юки вече бяхме станали любовници. Случилото се сякаш бе неизбежно и все пак не стана по моя воля. Винаги чувствах къде е по пътя, а сетивата ми улавяха гласа й, мириса й. Но бях твърде несигурен в бъдещето си, в мястото си в групата, твърде строго пазен и предпазлив, за да направя каквато и да било стъпка към нея. Беше явно, че Акио също я намира за привлекателна. Държеше се с нея по-непринудено, отколкото с всеки друг, диреше компанията й, вървеше редом с нея по пътя, сядаше до нея по време на храна. Не исках повече да разпалвам враждебността му.
Положението на Юки в групата не беше ясно. Тя се съобразяваше с Акио и винаги се отнасяше към него с уважение, при все това двамата изглеждаха равни по ранг, а и както имах основание да смятам, по умения тя значително го превъзхождаше. Кейко определено бе по-ниско в йерархията, вероятно от по-второстепенно семейство или от страничен клон на рода. Тя продължаваше да ме пренебрегва, но проявяваше сляпа вярност към Акио. Колкото до по-възрастния мъж, Казуо, всички се отнасяха към него като към нещо средно между слуга и чичо. Той имаше много практически умения, в това число завидна вещина в кражбите.
Акио бе Кикута и по майчина, и по бащина линия. Падаше ми се втори братовчед и имаше същата форма на ръцете като мен. Физическите му умения бяха удивителни — не бях срещал човек с по-бързи рефлекси от неговите. Можеше да скача тъй високо, че сякаш летеше; умееше да улавя употребата на невидимост или на фалшив образ, но освен това и сръчността в жонглирането бе лишен от изключителните дарби на Кикута. Юки ми го каза един ден, докато вървяхме на известно разстояние пред останалите.
— Учителите се страхуват, че талантите отмират. С всяко следващо поколение онези, които ги притежават, стават все по-малко — тя ми хвърли кос поглед и добави: — Затова е толкова важно за нас да те задържим.