— Имате кон — отвърна Шизука. — Такео ви остави сивия.
— Оставил ми е Раку? — Каеде се усмихна — искрена усмивка, която озари лицето й. Тя се взря в далечината с тъмни и замислени очи.
— Господарке? — Шизука я докосна по рамото.
— Среши косите ми и прати вест на владетеля Араи, че ще го посетя.
Беше почти мръкнало, когато двете излязоха от стаята и се отправиха към главните помещения за гости, където бяха отседнали Араи и хората му. Под дърветата край храма и нагоре по склона блещукаха светлини — опечалени, те стояха с горящи факли в ръце около гроба на владетеля Шигеру. Дори и в този час идваха хора да се поклонят, носеха тамян и приношения, поставяха фенери и свещи на земята край камъка, дирейки помощта на мъртвия, който с всеки изминал ден все повече се превръщаше за тях в божество.
„Нека почива под саван от пламък“, каза си Каеде, самата тя в безмълвна молитва към Шигеру за напътствия, докато обмисляше какво да каже на Араи. Тя бе наследница на клановете Ширакава и Маруяма; знаеше, че Араи ще търси здрав съюз с нея, вероятно чрез брак, който да я обвърже във властта, която той вече трупаше. Бяха разговаряли няколко пъти по време на пребиваването й в Инуяма, както и докато пътуваха, но вниманието на Араи бе заето главно с обезпечаване сигурността на провинциите и със стратегии относно бъдещето им. Той не бе споделил с нея как възнамерява да действа, но бе изразил желание бракът с фамилията Отори да се осъществи. Някога… сякаш преди цял един живот… тя бе искала да бъде нещо повече от пионка в ръцете на воините, които решаваха съдбата й. Сега, с новооткритата сила, която й бе вдъхнал този леден сън, тя реши сама да управлява живота си. „Нуждая се от време, помисли си тя, не бива да правя нищо прибързано. Трябва да се прибера у дома, преди да взема каквито и да било решения.“
Един от хората на Араи — тя си спомни, че се казваше Нива — я поздрави на верандата и я поведе към вратата. Всички капаци на прозорците бяха отворени. Араи седеше в дъното на помещението заедно с още трима воини. Нива обяви името й и военачалникът вдигна очи към нея. Един миг двамата се изучаваха безмълвно. Тя издържа погледа му и почувства как силата пулсира във вените й. После коленичи и сведе глава в поклон с вътрешно негодувание към този акт, но с ясното съзнание, че се налага да засвидетелства покорство.
Той й отвърна с поклон, след което двамата едновременно вдигнаха глава и изправиха рамене. Тя впери в него същия непоколебим поглед. Този път той не я погледна в очите. Сърцето й блъскаше в гърдите от проявената дързост. В миналото тя бе харесвала и изпитвала доверие към мъжа пред себе си. Сега видя промените, изписани на лицето му. Бръчките около устата и очите му се бяха вдълбали още по-дълбоко. Навремето той беше практичен, но и гъвкав, сега обаче сякаш бе станал пленник на непреодолимото си желание за власт.
Недалеч от дома на родителите й река Ширакава течеше през обширни варовикови пещери, където водата бе изваяла статуи и колони. Като дете всяка година я водеха там да се поклони на богинята, живееща в една от тези колони под планината. Статуята имаше меняща се, изпълнена с живот форма, все едно духът, който я обитаваше, се опитваше да разчупи варовиковото покритие. Сега Каеде си помисли за тази обвивка. Дали властта не бе наситена с варовик река, която вкаменява дръзналите да плуват в нея?
Телосложението и силата на Араи я накараха да потръпне вътрешно, напомняйки й за онзи момент на безпомощност в ръцете на Ийда, както и за мощта на мъжете, които можеха всячески да подчиняват жените на волята си. Никога не им позволявай да използват тази сила, проблесна в съзнанието й. Винаги бъди въоръжена! Усети в устата си вкус със сладостта на слива и със силата на кръвта — такъв ли беше вкусът на властта? Това ли тласкаше непрестанно мъжете едни срещу други, това ли ги караше постоянно да се заробват и да унищожават? Тя се втренчи в местата върху тялото на Араи, където иглата и кинжалът бяха пронизали Ийда, бяха направили пробойни към света, който се бе опитвал да управлява, и бяха източили животворната му кръв. „Не бива никога да го забравям, каза си тя. Мъжете могат да бъдат убивани и от жени. Аз отнех живота на най-могъщия военачалник на Трите провинции.“
Бе отгледана и възпитана безропотно да отстъпва пред мъжете, да се подчинява на волята им и на по-високата им интелигентност. Сърцето й биеше тъй силно, че всеки миг можеше да й призлее. Пое дълбоко въздух, прилагайки техниките, на които я бе обучила Шизука, и усети как кръвта във вените й се успокоява.