Отседнахме в поредната къща на Кикута — жилище на друг търговец, пропито с мириса на ферментиращи соеви зърна, пастет и сос. Собственикът Госабуро бе най-малкият брат на Котаро, също първи братовчед на баща ми. Не се налагаше да крием самоличността си. Вече се намирахме отвъд Трите провинции и извън обсега на Араи, а в Мацуе местният клан Йошида нямаха разпри с Племето, тъй като смятаха, че са им полезни както за отпускане на заеми, така и за шпиониране и извършване на убийства. Тук получихме вести за Араи, който се бе заел да покорява Източната и Средната провинция, да сключва съюзи, да влиза в сражения по границите и да изгражда собствена администрация. Чухме първите слухове за кампанията му срещу Племето и за намерението му да прочисти земите си от тях — слухове, които станаха повод за искрено забавление и куп подигравки.
Няма да се впускам в подробностите около обучението ми. Целта му бе да огруби сърцето ми и да ме изпълни с безпощадност. Но дори сега, след години, при спомена за неговата суровост и жестокост потръпвам и едва се сдържам да не извърна поглед. Бяха безмилостни времена — може би Небето бе гневно, може би човеците бяха превзети от дяволи, може би, когато силите на доброто отслабват, бруталното се развихря с неговия усет за разпад. Племето — върхът на жестокостта — процъфтяваше.
Не бях единственият член на Племето, подложен на обучение. Имаше още няколко момчета, повечето значително по-млади, всички родени Кикута и отгледани в семейството. Единият, почти мой връстник, бе добре сложен младеж с ведро лице, с когото често ни караха да си партнираме. Казваше се Хаджиме и макар че не се противопоставяше на яростта на Акио към мен — да го прави открито, би било немислимо непокорство, — все пак често успяваше да я отклони. У него имаше нещо, което ми допадаше, макар и не чак дотам, че да спечели доверието ми. По бойни умения значително ме превъзхождаше. Беше изкусен борец, но и достатъчно силен, за да опъва огромните лъкове на майсторите стрелци. В онези умения обаче, които са по-скоро вродени, отколкото придобити, нито той, нито който и да е от останалите можеха дори да ме доближат. Едва тогава почнах да си давам сметка, какво представлявам. Можех да ставам невидим за десетина минути даже в голия коридор с белосани стени и понякога дори Акио не успяваше да ме види. Можех да се раздвоявам по време на бой и да наблюдавам от другия край на помещението как противникът ми се боричка с фалшивия ми образ. Можех да се движа, без да издавам и звук, докато собственият ми слух ставаше все по-остър. По-малките момчета бързо се научиха никога да не ме гледат право в очите. В някакъв момент бях приспал всеки един от тях. Учех се бавно да владея това свое умение, докато се упражнявах върху тях. Щом се взирах в очите им, виждах слабостта и страховете, които ги правеха уязвими за моя поглед — понякога техните собствени вътрешни страхове, а друг път — страха от мен и от тайнствените способности, с които бях надарен.
Всяка сутрин правех упражнения с Акио за повече сила и скорост. Бях по-бавен и по-слаб от него почти във всички области, а той не беше отбелязал напредък по отношение на търпимостта си. Но трябва да му отдам дължимото — Акио бе твърдо решен да ме обучи на някои от собствените си умения в скачане и летене и успя да го стори. Част от тези умения бяха в мен — неслучайно вторият ми баща едно време ме наричаше дива маймуна, а и обучението на Акио — безпощадно, но вещо — ги извади на повърхността и ме принуди да ги владея. Само след няколко седмици вече осъзнавах разликата в себе си, сам виждах в каква степен се бях калил тялом и духом.
Винаги приключвахме с ръкопашен бой — не че от Племето използваха това изкуство кой знае колко, предпочитайки убийството пред действителния бой, но всички ние бяхме обучавани в него. После седяхме в безмълвна медитация с наметната върху изстиващите ни тела роба, поддържайки телесната си температура със силата на волята. Главата ми обикновено бучеше от някой удар или падане и не можех да изпразня съзнанието си, както се предполагаше да сторя, но в замяна на това ме обсебваше свирепата мисъл, колко би ми се искало да видя Акио да страда. Подлагах го на всички мъчения на Джо-Ан, които самият той ми бе описал преди време.
Обучението ми целеше да насърчава жестокостта и навремето аз го приемах с охота, радостен заради уменията, които ми предоставяше, доволен от начина, по който те засилваха онези умения, които бях усвоил със синовете на воините на владетеля Отори, докато Шигеру бе още жив. Във вените ми се съживи кръвта на баща ми Кикута. Майчиното състрадание повехна заедно с онези принципи, в които бях възпитаван като дете. Вече не се молех; нито тайното божество, нито Просветленият, нито древните духове означаваха нещо за мен. Вече не вярвах в съществуването им и не виждах никакви доказателства, че подкрепят онези, които вярваха в тях. Понякога внезапно се будех посред нощ, поглеждах се сякаш отстрани и потръпвах от онова, в което се превръщах. Тогава ставах безшумно и ако можех, отивах да намеря Юки, лягах при нея и се загубвах в нея.