Никога не прекарвахме цялата нощ заедно. Срещите ни бяха кратки и необичайно безмълвни. Но един следобед двамата се озовахме сами в къщата, далеч от слугите, които бяха заети в магазина. Акио и Хаджиме бяха завели по-малките момчета в светилището за някаква церемония на посвещение, а на мен ми бе наредено да препиша няколко документа за Госабуро. Бях признателен за тази задача. Рядко хващах четчица и понеже се бях научил да пиша твърде късно, вечно се опасявах, че йероглифите ще изчезнат от паметта ми. Търговецът притежаваше няколко книги и както ми бе заръчал Шигеру, аз четях, когато можех, но си бях загубил мастилницата и четките в Инуяма и оттогава почти не бях писал.
Прилежно преписах документите, които представляваха описи от магазина, както и сметки на количеството соеви зърна и ориз, купени от местните селски стопани, но ръцете ме сърбяха да порисувам. Спомних си за първото си посещение в Тераяма — прекрасния летен ден, красотата на картините, малката планинска птичка, която бях нарисувал и подарил на Каеде.
Както всеки път, замислех ли се за миналото, откривайки сърцето си, Каеде идваше при мен и отново ме обсебваше изцяло. Чувствах присъствието й, усещах уханието на косите й, чувах гласа й. Така осезаема бе появата й, че имаше мигове, в които изпитвах страх, все едно в стаята се бе промъкнал нейният дух. Той бе гневен, изпълнен с негодувание и ярост, че я бях изоставил. Думите й отекваха в ушите ми: „Страхувам се от себе си. Чувствам се в безопасност единствено с теб.“
В стаята бе студено, а сгъстяващият се здрач бе пропит със заплахата на настъпващата зима. Потръпнах, изпълнен със съжаление и угризения. Ръцете ми бяха вкочанени от студ.
Долових стъпките на Юки, които се приближаваха откъм дъното на постройката. Започнах отново да пиша. Тя прекоси вътрешния двор и изу сандалите си на верандата отвън. Усетих мириса на горящи дървени въглища. Явно бе донесла малък мангал, който малко по-късно постави на пода до мен.
— Май ти е студено — рече Юки. — Да ти донеса ли чай?
— Не сега — оставих четчицата и протегнах ръце към топлината.
Тя ги пое, разтри ги между дланите си и каза:
— Ще затворя капаците.
— Тогава ще трябва да донесеш и лампа. Няма да виждам, за да пиша.
Тя се засмя тихо. Дървените капаци се плъзнаха един след друг, закривайки прозорците. Стаята потъна в сумрак, осветяван единствено от горящите въглени. Когато Юки се приближи отново, вече бе разхлабила робата си. Скоро и двамата се бяхме загрели. Но след любовния акт, прекрасен както винаги, безпокойството ми се върна. Духът на Каеде бе в стаята с мен. Дали не й причинявах болка и не събуждах нейната ревност и ненавист?
Сгушена в мен и излъчваща топлина, Юки каза:
— Пристигна съобщение от братовчедка ти.
— Коя братовчедка? — вече ги имах с десетки.
— Муто Шизука.
Отдръпнах се от Юки, за да не чуе зачестилите удари на сърцето ми.
— Какво казва?
— Господарката Ширакава умирала. Шизука се опасява, че краят й е съвсем близо — добави тя с вял и изпълнен с наслада глас. — Горката — Юки сияеше от живот и доволство. Но единственото, което усещах в стаята, бе Каеде, нейната крехкост, страст и свръхестествена красота. Призовах я в душата си: „Не можеш да умреш! Трябва да те видя отново. Ще дойда за теб. Не умирай, преди да те видя отново!“ Духът й се взря в мен с очи, пълни с тъга и укор. Юки се обърна и ме погледна, изненадана от мълчанието ми: — Шизука смята, че трябва да знаеш… Имало ли е нещо между вас? Баща ми намекна нещо подобно, но каза, че било просто незряла любов. Каза, че всеки, който я видел, бил като омагьосан от нея…
Не отговорих. Юки седна и се загърна в робата си:
— Било е нещо повече, нали? Обичал си я… — тя сграбчи ръцете ми и ме накара да се обърна към нея. — Обичал си я! — повтори тя, а в гласа й се прокраднаха нотки на ревност. — Приключило ли е?