— Никога няма да приключи — отвърнах. — Дори и да умре, няма да престана да я обичам — сега, когато бе твърде късно, за да го кажа на Каеде, знаех, че е истина.
— Тази част от твоя живот е свършила — каза Юки тихо, но разпалено. — Напълно! Забрави я! Никога няма да я видиш отново — долових гнева и разочарованието в гласа й.
— Нямаше да ти кажа, ако не я бе споменала — издърпах ръцете си от нейните и се облякох. Топлината си бе отишла от мен така бързо, както бе дошла. Мангалът гаснеше. — Донеси още малко въглища — рекох. — И лампа. Трябва да си довърша работата.
— Такео — започна тя, но в следващия миг гласът й секна. — Ще пратя прислужницата — рече и стана.
На излизане ме докосна по врата, но аз не отвърнах. Физически ние бяхме здраво свързани — ръцете й ме бяха разтривали и удряли за наказание. Бяхме убивали рамо до рамо, бяхме правили любов. Но тя едва бе докоснала сърцето ми и в онзи момент и двамата го знаехме.
Не дадох израз на тъгата си, но вътрешно ридаех за Каеде и за живота, който можехме да имаме заедно. Не получихме повече вести от Шизука, макар че аз непрестанно се вслушвах за пратеници. Юки повече не отвори дума за нея. Не можех да повярвам, че Каеде е мъртва, и през деня се вкопчвах в това убеждение, но нощем всичко бе различно.
Последните багри се стопиха, когато листата окапаха от кленовете и върбите. Низове от диви гъски се носеха на юг по навъсеното небе. Градът се затваряше за зимата и обичайните пратеници идваха все по-рядко. Въпреки това от време на време те пристигаха с вести за дейностите на Племето, за сраженията в Трите провинции и неизменно с нови заповеди, свързани със занаята ни.
Това бе начинът, по който описвахме работата си, състояща се в шпиониране и убийства. Занаят с човешки животи, измервани в толкова много единици. Аз преписвах и тези сводки, като често оставах до късно през нощта заедно с Госабуро, прехвърляйки се от реколтата на соя към другите смъртоносни дела. И двете показваха добра печалба, макар че добивът на соя отбелязваше загуби заради опустошителните бури, и за разлика от убийствата, въпреки че един от набелязаните за премахване се бе удавил, преди Племето да се добере до него, и в момента течаха спорове за заплащането.
Членовете на фамилията Кикута, известни със своята безпощадност, се смятаха за по-вещи в убийствата от Муто, които пък по традиция бяха по-добри шпиони. Тези два рода съставляваха аристокрацията на Племето; другите три — Курода, Кудо и Имаи — се изявяваха в по-банални дейности, които не изискваха особени умения — работеха като слуги, дребни крадци и информатори. И тъй като потомствените умения се тачеха, имаше много бракове между Муто и Кикута и по-малко между тях и представителите на останалите фамилии, макар че изключенията често излъчваха такива таланти, като убиеца Шинтаро.
След като приключехме със сметките, Кикута Госабуро ми даваше уроци по родословие, като ми обясняваше сложните връзки в Племето, които се разпростираха като есенна паяжина из Трите провинции, стигаха до Севера, че и отвъд. Беше дебел, с двойна брадичка като на жена и гладко топчесто лице, което излъчваше измамна благост. Миризмата на ферментация бе пропила дрехите му и се бе просмукала в кожата му. Ако бе в настроение, заръчваше да му донесат вино и минаваше от родословието към история — историята на Племето, на моите предци. Почти нищо не се бе променило за стотици години. Военачалници се издигаха и падаха, кланове процъфтяваха и изчезваха, но дейността на Племето във всички основни направления на живота си оставаше неизменна. Само дето сега Араи си бе наумил да постигне промяна. Всички останали могъщи военачалници действаха заедно с Племето. Единствено Араи искаше да ги унищожи.
Двойната брадичка на Госабуро се разтресе от смях при тази идея.
Първоначално бях използван само като шпионин — пращаха ме да подслушвам разговори по кръчми и чайни, нареждаха ми да се катеря по зидове и покриви посред нощ и да дебна за поверителна информация, която мъжете споделяха със своите синове или съпруги. Чувах тайните и страховете на гражданите, кроежите на клана Йошида за идната пролет, тревогите на двора за намеренията на Араи отвъд границите и за селските размирици близо до дома. Ходех в планинските селца, подслушвах тези селяни и разкривах подбудителите.
Една нощ Госабуро неодобрително зацъка с език за някаква отдавна просрочена сметка. Не само че нямаше разплащания, но и бяха поръчани още стоки. Името на човека беше Фурода — воин с нисък ранг, който се бе захванал със земеделие, за да издържа голямото си семейство и да удовлетворява слабостта си към хубавите неща в живота. Под името му прочетох знаците, които указваха нарастващия брой на вече отправените към него предупреждения — подпален хамбар, похитена дъщеря, пребит син, убити кучета и коне. При все това той все повече затъваше в дългове към Кикута.