— Мислехме, че познаваме добре Шигеру — отвърна Котаро, — ала той продължава да ни изненадва дори и след смъртта си. Оказва се, че е имал тайни дори и от Кенджи, например връзката му с Маруяма Наоми. Какво ли друго е криел?
Свих рамене. Замислих се за Шигеру, чието прозвище бе Земеделеца, с добродушната му усмивка, с привидната му прямота и простота. Всички го бяха подценили, особено Племето. Той бе толкова повече от онова, което всеки от тях бе предполагал за него.
— Възможно ли е да е поддържал архив с информация за Племето?
— Не знам. Обичаше да си води отчет за всичко — отвърнах привидно озадачен. — За сезоните, за експериментите, за земята и културите, за васалите си. Ичиро, неговият бивш учител, му помагаше, но Шигеру често си го пишеше лично… — представих си го над свитъците късно през нощта до примигващата лампа на проникващия студ с будно и интелигентно лице, тъй различно от обичайното му изражение на благост.
— А тези негови пътувания… ти придружаваше ли го?
— Не, ако не се смята бягството ни от Мино.
— Колко често поемаше на път?
— Не съм сигурен; докато бях в Хаги, не е напускал града.
Котаро изсумтя. В стаята настъпи тишина. Едва чувах дишането на останалите. Отвън долитаха обичайните обедни шумове от магазина и къщата, потракването на сметалото, гласовете на клиентите, виковете на амбулантните търговци по улицата. Вятърът се усилваше, свиреше под стрехите, разклащаше преградите. В дъха му вече се долавяше предвестие за сняг.
Накрая учителят заговори отново:
— Най-вероятно е водил някакъв архив и в такъв случай той трябва да бъде иззет. Попадне ли точно сега в ръцете на Араи, би било гибелно. Ще трябва да отидеш в Хаги. Разбери дали съществува такъв архив, и го донеси тук.
Не можех да повярвам. Вече смятах, че никога няма да отида там отново. А сега ме пращаха в къщата, която обичах толкова много.
— Въпросът е в славеевия под — продължи Котаро. — Смятам, че Шигеру е направил такъв около къщата си и ти си го опознал добре.
Все едно се бях завърнал там — усетих натежалия нощен въздух на шестия месец, видях се да тичам безшумно като призрак и чух гласа на Шигеру: „Можеш ли да го сториш отново?“ Опитах се да овладея изражението си, но усетих как мускулите ми, разтягащи устните в усмивка, потръпват.
— Налага се да тръгнеш незабавно — продължи Котаро. — Трябва да стигнеш до Хаги и да се върнеш, преди да паднат снеговете. Вече е почти краят на годината. До средата на първия месец и Хаги, и Мацуе ще станат недостъпни заради снега… — до този момент в гласа му не се долавяше гняв, но сега си дадох сметка, че е ядосан, при това много. Вероятно бе усетил усмивката ми. — Защо не си го казал на никого? — попита той строго. — Защо си го скрил от Кенджи?
Усетих как собственият ми гняв се надига в отговор:
— Владетелят Шигеру постъпваше така и аз следвах примера му. Първата ми клетва за вярност бе към него. Никога не бих разкрил нещо, което е държал да остане в тайна. В края на краищата тогава бях един от клана Отори!
— И все още се мисли за такъв — намеси се Акио. — Въпрос на вярност. За него той ще си остане докрай — после добави под нос: — Кучето знае само един господар.
Изгледах го гневно с желанието да срещна очите му, за да мога да го накарам да млъкне, да го приспя, но след бърз, изпълнен с презрение поглед той отново се втренчи в пода.
— Е, това ще се докаже по един или по друг начин — отвърна Котаро. — Мисля, че тази мисия ще изпита верността ти до краен предел. Ако въпросният Ичиро знае за съществуването на архива и е запознат със съдържанието му, ще трябва да бъде премахнат, разбира се.
Поклоних се, без да кажа нищо, като се питах дали сърцето ми се е закалило до степен, в която бих могъл да убия Ичиро — някогашния учител на Шигеру, а после и мой. Преди време често бях изпитвал подобно желание, когато ме наказваше и ме принуждаваше да уча, но той бе един от Отори, от домочадието на Шигеру. Бях обвързан с него посредством клетвата си за вярност, но и с обичта и признателността си.
В същото време изучавах гнева на учителя, усещайки вкуса му в устата си. В него имаше нещо, което до известна степен наподобяваше постоянния гняв на Акио към мен, сякаш двамата ме мразеха и едновременно с това се страхуваха от мен. „Когато откриха, че Исаму е оставил син, фамилията Кикута бяха въодушевени“, бе казала съпругата на Кенджи. Като са се зарадвали толкова, защо ги изпълвах с такъв гняв? Но нима тя не бе добавила: „Както и всички ние“? А после Юки ми бе разказала за някогашните чувства на майка й към Шинтаро. Възможно ли е неговата смърт действително да я бе зарадвала?