В онзи момент ми изглеждаше като словоохотлива старица и бях приел думите й буквално. Но само след миг ми бе позволила да зърна част от уменията й. Беше ме ласкала и галила суетата ми по същия начин, по който бе галила слепоочията ми с призрачните си ръце. Реакцията на Кикута към внезапната ми поява бе по-неясна и сложна, отколкото им се искаше да смятам — вероятно бяха доволни от дарбите ми, но в мен имаше още нещо, което ги изпълваше с тревога, а аз все още не можех да схвана какво точно.
Гневът, който би трябвало да ме сплаши и да ме принуди към подчинение, само бе засилил упорството ми, бе го разпалил и ме бе захранил със сила. Чувствах как се спотайва в мен, докато се дивях на съдбата, която ме връщаше в Хаги.
— Навлизаме в опасен период — рече учителят, като ме гледаше изпитателно, сякаш можеше да прочете мислите ми. — Къщата на Муто в Ямагата е била претърсена и обърната наопаки. Някой е заподозрял, че си бил там. Сега обаче Араи се е върнал в Инуяма, а Хаги е твърде далеч. За теб е опасно да отидеш там, но пък рискът събраните сведения да попаднат в чужди ръце е много по-голям.
— Ами ако се окаже, че архивът не е в къщата на господаря Шигеру? Може да са го скрили навсякъде.
— Предполага се, че Ичиро знае. Разпитай го и донеси архива, където и да се намира.
— Очаква ли се да тръгна незабавно?
— Колкото по-рано, толкова по-добре.
— Като актьор?
— Няма актьори, които да пътуват по това време на годината — отбеляза презрително Акио. — Освен това тръгваме сами.
Отправих безмълвна молитва да не го изпратят с мен. Учителят каза:
— Акио ще те придружава. Неговият дядо… вашият дядо… е починал и вие се връщате в Хаги за възпоменателната служба.
— Бих предпочел да не пътувам с Акио — рекох.
Акио рязко пое въздух. Котаро каза:
— Нямаш право на предпочитания, а единствено на подчинение.
Усетих как упорството ми припламва, и го погледнах право в очите. Той се бе втренчил в моите както онзи път, когато ме бе приспал за миг. Сега обаче бях в състояние да срещна погледа му, без да му се покоря. Имаше нещо скрито зад този поглед, което го накара леко да се отдръпне от мен. Потърсих очите му и в съзнанието ми изведнъж изникна подозрението: „Това е човекът, убил баща ми.“
За миг ме обзе ужас от онова, което вършех, но после собственият ми поглед се изпълни с пронизваща сила. Зъбите ми проблеснаха, макар че не ми и хрумваше да се усмихна. Видях как в очите на учителя се мярна удивление, след което зрението му се замъгли. В този миг Акио скочи и стовари юмрук в лицето ми, като замалко не ме събори на земята.
— Как смееш да правиш това на учителя? Нямаш и капка уважение, измет такава!
Котаро нареди:
— Сядай, Акио!
Тутакси го стрелнах с поглед, но той гледаше встрани.
— Съжалявам, учителю — рекох тихо. — Простете.
И двамата знаехме, че извинението ми е неискрено. Той се изправи рязко и прикри смущението си с привиден гняв.
— Откакто те открихме, непрестанно се стараем да те предпазим от самия теб — не повиши глас, но гневът му бе очевиден. — Не само за твое добро, разбира се. Ти знаеш какви са дарбите ти и колко полезни могат да бъдат за нас. Но възпитанието ти, смесената ти кръв, опърничавият ти характер — всичко това работи против теб. Смятах, че обучението ти тук ще помогне, но не разполагаме с повече време. Акио ще дойде с теб в Хаги и ти ще продължиш да му се подчиняваш за всичко. Той е много по-опитен, знае къде са къщите, в които ще бъдете в безопасност, с кого да се свържете и на кого можете да се доверите — замълча, докато се покланях в знак на съгласие, и после продължи: — Двамата с теб се договорихме в Инуяма. Тогава ти избра да пренебрегнеш заповедите ми и да се върнеш в крепостта. Последствията от смъртта на Ийда не се оказаха добри за нас. Имахме много повече изгода под неговото управление, отколкото при Араи. Освен по собствените ни правила за подчинение, които всяко дете научава, преди да е навършило седем години, твоят живот вече ми принадлежи по силата на собственото ти обещание!
Не отговорих. Чувствах, че е на ръба да се откаже от мен, че търпението му е на изчерпване. Както и моето доверие към него. Ужасното подозрение се бе загнездило в съзнанието ми и вече нямаше как да бъде изтръгнато — баща ми бе умрял, премахнат от Племето, може би дори от ръката на самия Котаро, защото се бе опитал да ги напусне. По-късно щях да осъзная, че това обяснява много неща около сделките ми с Кикута, изричното им настояване да им се подчинявам, противоречивото им отношение към уменията им, презрението им към верността, която проявявах към Шигеру, но по онова време това само усили потиснатостта ми. Акио ме мразеше, аз бях оскърбил и засегнал учителя Кикута, Юки ме бе напуснала, Каеде вероятно бе мъртва… не исках да продължавам със списъка. Втренчих се с невиждащ поглед в пода и останах безмълвен, докато Кикута и Акио обсъждаха подробностите около пътуването.