Тръгнахме на следващата сутрин. Сляхме се с множеството на пътуващите, решили да се възползват от последните седмици преди да падне снегът, за да се приберат у дома за новогодишния празник. Бяхме двама братя, които се връщаха в родния си град за погребението на близък роднина. Не беше трудно да се престоря на опечален. Единственият светъл лъч в мрака, който ме обгръщаше, бе мисълта, че ще видя къщата в Хаги и ще чуя за последен път зимната й песен.
Първия ден с нас пътува партньорът ми в тренировките Хаджиме; отиваше в една школа по борба, за да се подготви за пролетните турнири. Същата нощ останахме с борците и вечеряхме заедно с тях. Те погълнаха огромни порции яхния от зеленчуци и пиле — месо, което според тях носи късмет, защото крилете на пилето никога не докосват земята — с фиде от оризово брашно и елда. Единичната дажба бе по-голяма, отколкото храната, която повечето семейства изяждаха за цяла седмица. С масивното си телосложение и спокойно лице Хаджиме вече приличаше на тях. Беше свързан с школата, ръководена от Кикута, още от дете и борците се отнасяха към него със заядлива привързаност.
Преди вечеря се изкъпахме заедно с тях в просторната, изпълнена с пара баня, построена върху горещ извор, който пръскаше наоколо миризма на сяра. Масажисти и треньори разтриваха и търкаха масивните крайници и туловища. Все едно се намирахме сред великани. Те всички познаваха Акио, естествено, и се отнасяха към него с иронична почит, тъй като той принадлежеше към господарската фамилия. В поведението им се чувстваше и леко презрение, защото той не се числеше към кастата на борците. Никой не каза нищо за мен и никой не ми обърна внимание. Бяха погълнати от собствения си свят. Очевидно аз нямах особена връзка с него и затова не представлявах интерес.
Тъй че не говорех, но слушах. Чух планове за пролетния турнир, надеждите и желанията на борците, шегите, пускани шепнешком от масажистите, направените предложения, отхвърляни или приемани. И доста по-късно, когато Акио ми нареди да си лягам и вече се бях отпуснал върху рогозката в общото помещение, чух как двамата с Хаджиме разговаряха в стаята под нас. Бяха решили да поостанат още известно време и да пийнат заедно, преди да се разделят на следващия ден.
Изолирах се от хъркането на борците и се съсредоточих върху приглушените гласове в долното помещение. Чувах ги съвсем ясно през пода. Чудех се как така Акио все забравяше колко остър слух притежавам. Предполагах, че просто не желаеше да признае способностите ми, и поради това ме подценяваше. Първоначално реших, че това е негова слабост, почти единствената; после ми хрумна, че е имало неща, които може би е държал да чуя.
Разговорът бе обикновен — за предстоящите тренировки на Хаджиме, за приятелите, които бяха срещнали… Докато накрая виното взе да развързва езиците им.
— Ще отидете в Ямагата, предполагам? — попита Хаджиме.
— По-скоро не. Учителят Муто все още е в планината и къщата е празна.
— Мислех, че Юки се е върнала при семейството си.
— Не, пратиха я в селото на Кикута, северно от Мацуе. Ще остане там, докато роди детето.
— Детето? — Хаджиме звучеше не по-малко изумен от самия мен.
Настъпи продължително мълчание. Чух как Акио отпи и преглътна. Когато заговори отново, гласът му бе много по-тих.
— Тя носи детето на Кучето.
Хаджиме изсъска през зъби.
— Извинявай, братовчеде, не искам да те разстройвам, но това е било част от плана, така ли? Винаги съм си мислел, че вие двамата… че накрая ще се ожените…
— Бяхме обещани един на друг още от деца — отвърна Акио. — Все още можем да се оженим. Учителите искаха тя да спи с него, да го залъже, да отклони вниманието му и ако е възможно, да се сдобие с дете — и да изпитваше болка, не го показа. — Аз трябваше да се правя на подозрителен и измъчван от ревност — поясни той с равен тон. — Ако Кучето знаеше, че е манипулиран, можеше никога да не си легне с нея. Е, не ми се налагаше да се преструвам… изобщо не си давах сметка, че ще й хареса толкова. Не можех да повярвам, че му се отдаде така, че ще го търси ден и нощ, като разгонена кучка… — гласът му секна. Чух го да пресушава чаша вино, а после — звън от стъкленица и бълбукане, докато си наливаха още.