— Все пак трябва да е за добро — предположи Хаджиме, възвръщайки отчасти предишния си весел тон. — Детето ще наследи рядко съчетание от таланти…
— Така мислят учителите Кикута. А и ще бъде с нас от раждането си. Ще бъде възпитано, както трябва, без недостатъците на Кучето.
— Удивителна новина — рече Хаджиме. — Нищо чудно, че си тъй умислен.
— През повечето време си представям как ще го убия — призна Акио и отново отпи голяма глътка.
— Наредиха ли ти? — попита Хаджиме направо.
— Зависи какво ще се случи в Хаги. Може да се каже, че е изправен пред последния си шанс.
— Той знае ли? Че е подложен на изпитание?
— И да не го знае, скоро ще разбере — каза Акио. След поредна дълга пауза добави: — Ако Кикута бяха разбрали за съществуването му, щяха да го приберат още като дете и да го възпитат. Но него първо го е съсипала мътилката на Скритите, а после и връзката му с клана Отори.
— Баща му е умрял преди раждането му. Знаеш ли кой го е убил?
— Теглили са жребий — прошепна в отговор Кикута. — Никой не знае кой го е извършил, но решението е било взето от цялата фамилия. Учителите ми го казаха в Инуяма.
— Жалко — измърмори Хаджиме. — Толкова талант да отиде на вятъра.
— Заради смесената кръв — рече Акио. — Вярно е, че понякога от нея се пръкват редки таланти, но, изглежда, си идват с глупостта. А единственият лек за глупостта е смъртта.
Скоро след това дойдоха да си легнат. Аз не помръдвах, престорих се на заспал и не мигнах до зори, като напразно се опитвах да осмисля новината. Бях убеден, че каквото и да направех в Хаги, успешно или не, Акио нямаше да пропусне и най-малката възможност да ме убие.
Докато се сбогувахме с Хаджиме на следващото утро, той не смееше да ме погледне в очите. Гласът му звучеше с престорена веселост, а като тръгнахме, ни изпрати с втренчен поглед и мрачно изражение. Мислел си е, предполагам, че повече няма да ме види.
Пътувахме три дни почти без да си говорим, докато стигнахме бариерата, от която почваха владенията на клана Отори. Не беше проблем за нас, тъй като Акио бе снабден с необходимите плочки, които удостоверяваха самоличността ни. Той вземаше всички решения по време на пътуването — къде да ядем, къде да пренощуваме, по кой път да поемем. Аз се подчинявах безмълвно. Знаех, че няма да ме убие, преди да стигнем в Хаги — нужен му бях, за да проникна в къщата на Шигеру, преодолявайки славеевия под. След известно време започнах да изпитвам някакво съжаление, че не бяхме добри приятели, поели заедно на път. Струваше ми се жалко за самото пътуване. Копнеех за другар, някой като Макото или като моя някогашен приятел от Хаги Фумио, с когото можех да си приказвам и да споделям обърканите си мисли.
Когато навлязохме в земите на Отори, очаквах да видя областта процъфтяваща както по времето, когато бях минал оттук заедно с Шигеру, но навсякъде личаха опустошенията от вилнелите бури и последвалия ги глад. Редица села изглеждаха обезлюдени, порутените къщи не бяха стегнати, а край пътя просеха гладуващи. Долавях откъслечни разговори за това, как сега владетелите Отори изисквали почти две трети от оризовата реколта наместо четирийсетте процента, които вземали по-рано, за да плащат за армията, която събирали, да се опълчат срещу Араи, как хората предпочитали да убият себе си и децата си, вместо бавно да погинат от глад след настъпването на зимата.
В по-ранните месеци от годината човек можеше да се придвижи по-бързо с лодка, но сега зимните ветрове вече връхлитаха крайбрежието, запращайки пенести сиви вълни върху черния бряг. Рибарските лодки бяха завързани, където можеше да се намери закътано място, или бяха изтеглени навътре върху едрия пясък. През зимата рибарите палеха огньове, за да добиват сол от морската вода. Веднъж-дваж спряхме, за да се посгреем и да хапнем с тях, като Акио им плати с дребни монети. Храната бе оскъдна — солена риба, супа от водорасли, малки морски раци и миди.
Един мъж ни помоли да купим дъщеря му, да я отведем в Хаги, където да я задържим за себе си или да я продадем в някой бордей. Беше на не повече от тринайсет години, едва-що започнала да се превръща в жена. Не беше хубава, но все още помня лицето й, изпълнените й с ужас очи и нямата й молба, сълзите й, както и изражението на облекчение, когато Акио любезно отказа, а и отчаянието, с което баща й се извърна.