Същата нощ, недоволствайки от студа, Акио открито съжали за решението си.
— Щеше да ме топли — измърмори той ядно няколко пъти.
Помислих си за нея, представих си я как спи до майка си изправена пред избора между глада или онова, което с нищо не бе по-добро от робство. Сетих се за близките на Фурода, прогонени от мизерната им, но уютна къща, за мъжа, чийто живот бях отнел, издебвайки го в тайната му нива, и за селото, което щеше да загине заради мен.
Тези неща не вълнуваха никого другиго… просто така бе устроен светът… но на мен не ми даваха мира. И, разбира се, както всяка нощ, изваждах мислите, които бях таил в себе си през целия ден, и ги оглеждах.
Юки носеше детето ми. То щеше да бъде отгледано от Племето. Най-вероятно нямаше да го видя никога.
Кикута бяха отнели живота на баща ми, защото бе нарушил правилата на Племето, нямаше да се поколебаят да убият и мен.
Не вземах решения, нито стигах до някакви изводи. Просто лежах буден часове наред в нощния мрак и съзерцавах тези мисли, както бих съзерцавал върху дланта си черни, огладени от водата камъчета.
Планината се спускаше досами морето около Хаги и бяхме принудени да навлезем навътре в сушата и да изкатерим една доста стръмна част, преди да преминем през последния проход и да започнем да се спускаме към града.
Сърцето ми преливаше от вълнение, макар че нито казах нещо, нито се издадох по някакъв начин. Както винаги, Хаги лежеше сгушен в люлката на залива, обкръжен от своите реки близнаци и морето. Беше късен следобед в деня на зимното слънцестоене и бледите слънчеви лъчи се мъчеха да пробият през сивите облаци. Дърветата бяха голи, а земята под нозете ни бе застлана с дебела шума. Пушекът от последните оризови стъбла, запалени от стопаните, се стелеше като сивкава мъгла над реките, на едно ниво с каменния мост.
Приготовленията за новогодишните празненства вече бяха в ход — навсякъде висяха свещени въжета от слама, а до вратите бяха поставени борчета; в светилищата се стичаха посетители. Реката бе придошла от прилива, който току-що бе свършил и се оттегляше. Напяваше ми своята буйна песен и сякаш изпод пенестите й води до мен достигаше гласът на зидаря, зазидан в своето творение, отдаден на неспирния си диалог с реката. Щом приближихме, от плитчината излетя чапла.
Докато минавахме по моста, отново прочетох наум надписа, който навремето ми бе прочел Шигеру: „Кланът Отори посреща с добре дошли преданите и достойните. Предателите и подлеците да се пазят!“
Предателите и подлеците. Аз бях и двете. Бях изменил на Шигеру, който ми бе поверил земите си, и на справедливостта. Подобно членовете на Племето бях станал нечестен и безмилостен.
Крачех по улиците с наведена глава и забит в земята поглед, променяйки чертите си, както ме бе обучил Кенджи. Не смятах, че някой ще ме разпознае. През последните месеци бях пораснал малко и бях станал по-слаб и мускулест. Косите ми бяха подстригани късо, а дрехите ми бяха на занаятчия. Езикът на тялото ми, речта ми, походката… всичко се бе променило от онези дни, в които бях бродил по същите тези улици като млад господар от клана Отори.
Отидохме в една пивоварна в края на града. Навремето бях минавал покрай нея десетки пъти, без да имам и най-малка представа за действителната й дейност. „Но, казах си сега, Шигеру сигурно е бил наясно.“ Харесваше ми да си мисля, че е следял действията на Племето, че е научавал неща, които те не са подозирали, че е знаел за съществуването ми.
В пивоварната кипеше работа по подготовката за зимата. Складираха се огромни количества дърва за сгорещяване на каците, а въздухът бе натежал от миризмата на ферментиращ ориз. Посрещна ни дребен, залисан човек, който ми заприлича на Кенджи. Беше от фамилията Муто, малкото му име бе Юзуру. Не бе очаквал посетители толкова късно през годината, а моето присъствие и онова, което му казахме за мисията ни, го изпълниха с безпокойство. Побърза да ни отведе в поредната тайна стая.
— Времената са ужасни — рече той. — Отори със сигурност се готвят за война с Араи през пролетта. Само зимата ни закриля.
— Чул ли си за кампанията на Араи срещу Племето?
— Всички говорят за това — отвърна Юзуру. — По тази причина ни бе наредено да подкрепим Отори в борбата му срещу Араи — той хвърли поглед към мен и заяви с неприязън: — Положението беше къде-къде по-добро под управлението на Ийда. Голяма грешка е да го водиш тук. Ако някой го познае…