Акио прошепна:
— Знаеш ли какво трябва да правиш?
Кимнах.
— Тръгвай тогава.
Не уговорихме нищо повече. Той просто ме прати към целта, все едно бях ястреб или ловджийско куче. Имах донякъде представа, какъв бе и собственият му план — когато се върнех с архива, най-вероятно щеше да го прибере… и щеше да докладва за мен, че за съжаление са ме убили стражите, а тялото ми е било хвърлено в реката.
Пресякох улицата, станах невидим, прехвърлих се през зида и скочих в градината. Тутакси ме обгърна приглушената песен на къщата — диханието на вятъра в клоните на дърветата, ромонът на потока, плисъкът на водопада, реката, която се надигаше с прилива. Връхлетя ме тъга. Какво правех, връщайки се тук посред нощ като крадец? Почти несъзнателно оставих лицето ми да си възвърне чертите на клана Отори.
Славеевият под опасваше цялата къща, но за мен не криеше опасност. Дори и в тъмното можех да го прекося, без да запее. При отсрещната страна се изкатерих по зида до прозореца на втория етаж — същия път, който Шинтаро, убиецът на Племето, бе изминал преди около година. Горе се заслушах. Стаята изглеждаше празна.
Капаците бяха затворени срещу мразовития нощен въздух, но не бяха залостени, затова не ми беше трудно да ги открехна, колкото да се промъкна между тях. Вътре бе почти толкова студено, колкото и вън, и даже още по-тъмно. В стаята се стелеше миризма на плесен и вкиснало, все едно не бе отваряна от дълго време, сякаш в нея вече витаеха само призраци.
Чух дишането на обитателите и разпознах съня на всеки един от тях. Не можах обаче да открия онзи, който ми трябваше — Ичиро. Слязох по тясната стълба, знаейки местата, където скърцаше най-силно, както познавах собствените си ръце. Щом се озовах долу, осъзнах, че къщата не е съвсем тъмна, както изглеждаше откъм улицата. В най-отдалечената стая, любимата на Ичиро, гореше лампа. Поех безшумно натам. Хартиената преграда бе затворена, но върху нея падаше сянката на възрастния човек. Плъзнах вратата встрани и я отворих.
Той вдигна глава и ме погледна без всякаква изненада. Усмихна се скръбно и направи лек жест с ръка:
— С какво мога да ти помогна? Знаеш, че бих сторил всичко, за да постигнеш покой, но вече съм стар. Използвал съм повече писало, отколкото меч.
— Учителю — прошепнах. — Това съм аз, Такео — влязох в стаята, затворих вратата зад гърба си и се отпуснах на колене пред него.
Той трепна, все едно спеше и току-що бе изтръгнат от съня или сякаш бе пребивавал в света на мъртвите и сега бе призован обратно от живите. Сграбчи ме за раменете и ме притегли към себе си в светлината на лампата.
— Такео? Възможно ли е наистина да си ти? — прокара ръце по главата ми, по тялото, сякаш се страхуваше, че съм привидение, а по страните му се стичаха сълзи. После ме прегърна, притискайки главата ми до рамото си, все едно бях неговият отдавна изгубен син. Усещах как мършавите му гърди хриптят немощно. После се отдръпна леко и се взря в лицето ми: — Помислих те за Шигеру. Той често ме навестява посред нощ. Стои тук на прага. Знам какво иска, но какво мога да сторя! — избърса сълзите си с ръкав и продължи: — Пораснал си и си станал досущ като него. Къде беше през всичкото това време? Предполагахме, че си убит, но понеже през две-три седмици някой идва в къщата да те търси, накрая решихме, че сигурно си още жив.
— Бях скрит от Племето — рекох, питайки се доколко бе наясно с моя произход. — Първо в Ямагата, а през последните два месеца в Мацуе. Сключих сделка с тях. Те ме отвлякоха в Инуяма, но ме пуснаха да отида в крепостта и да изнеса владетеля Шигеру. В замяна се съгласих да им служа. Може би не знаете, но имам кръвна връзка с тях.
— Е, предположих — отвърна Ичиро. — Иначе защо Муто Кенджи би се появил тук? — той хвана ръката ми и я стисна развълнувано. — Всички знаят как си избавил Шигеру от мъките му и си обезглавил Ийда в знак на отмъщение. Мога да ти призная, че винаги съм смятал осиновяването ти за грешка, но ти заличи всичките ми съмнения и в онази нощ изплати до един дълговете си към него.
— Не съвсем. Владетелите Отори го предадоха на Ийда, но и до днес не са наказани.
— С такава цел ли си дошъл? Това би донесло покой на духа му.
— Не. Изпрати ме Племето. Смятат, че владетелят Шигеру е поддържал архив за тях, и искат да го приберат.
Ичиро се усмихна иронично:
— Той водеше архив за много неща. Преглеждам го всяка вечер. Владетелите Отори твърдят, че осиновяването ти е незаконно и тъй като ти и бездруго най-вероятно си мъртъв, вследствие на което Шигеру остава без наследници, неговите земи трябва да бъдат върнати на крепостта. Търся още доказателства, за да можеш да запазиш онова, което е твое — гласът му доби сила и настоятелност. — Трябва да се върнеш, Такео. Половината клан ще те подкрепи заради онова, което извърши в Инуяма. Мнозина подозират, че чичовците на Шигеру са планирали смъртта му, и са възмутени. Върни се и довърши отмъщението си!