Присъствието на Шигеру бе навсякъде около нас. Очаквах всеки миг да влезе в стаята с типичната си енергична крачка, с добродушната си усмивка и с тъмните си очи, които гледаха тъй открито и в същото време криеха толкова много.
— Чувствам го като свой дълг — рекох бавно. — Няма да имам покой, ако не го сторя. Но напусна ли Племето, те със сигурност ще се опитат да ме убият… даже нещо повече — няма да се спрат, докато не го постигнат.
Ичиро пое дълбоко въздух:
— Мисля, че съм те преценил правилно. Ако не, ти и бездруго си дошъл с намерението да ме убиеш. Аз съм стар. Готов съм да продължа нататък. Но бих искал да видя делото на Шигеру завършено. Така е, той наистина събираше сведения за Племето. Смяташе, че никой не може да осигури мир за Трите провинции, докато Племето е толкова силно, тъй че се посвети на усилията да открие всичко възможно за тях, като записваше всяка получена информация. Погрижи се никой да не знае какво е съдържанието на архива му, дори аз. Беше изключително потаен, много повече, отколкото някой би могъл да допусне. Налагаше му се — за десет години и Ийда, и чичовците му на няколко пъти се опитаха да се отърват от него.
— Можете ли да ми го дадете?
— Няма да го предоставя на Племето — отвърна той. Лампата премига, внезапно осветявайки го. Лицето му бе придобило лукаво изражение, което никога не бях виждал. — Трябва да сипя още масло, иначе ще останем на тъмно. Нека да събудя Чийо.
— По-добре недейте — спрях го, макар че с искрено удоволствие бих видял възрастната жена, която поддържаше къщата и се отнасяше с мен като със син. — Не мога да остана.
— Сам ли дойде?
Поклатих глава:
— Кикута Акио ме чака навън.
— Опасен ли е?
— Най-вероятно ще се опита да ме убие. Особено ако се върна с празни ръце — запитах се колко ли е часът и какво ли прави Акио. Зимната песен на къщата звучеше навсякъде около мен. Не исках да я напусна. Шансовете ми май намаляваха. Ичиро никога нямаше да ми даде събраните от Шигеру сведения за Племето; аз нямаше да мога да го убия, за да ги взема. Извадих ножа от пояса си, почувствах познатата тежина в дланта си: — Сега ще отнема собствения си живот!
— Е, това е един от възможните варианти — каза Ичиро и изсумтя. — Но не особено задоволителен. Тогава ще си общувам с два лишени от покой призрака, които ще ме посещават през нощта. А убийците на Шигеру ще останат ненаказани… — лампата изсъска. Ичиро стана: — Ще донеса още масло — измърмори. Слушах как тътри крака из къщата, и мислех за Шигеру. Колко ли нощи бе седял до късно в същата тази стая? Около мен имаше множество кутии със свитъци. Докато се взирах вяло в тях, изведнъж си спомних с кристална яснота дървеното сандъче, което бях носил нагоре по склона като подарък за игумена през онзи ден, в който бяхме посетили храма, за да разгледаме картините на Сешу. Стори ми се, че виждам как Шигеру ми се усмихва. Ичиро се върна, нагласи лампата и каза: — И бездруго архивът не е тук.
— Знам. В Тераяма е.
Ичиро се усмихна:
— Ако искаш съвета ми, макар че в миналото изобщо не го зачиташе, иди там. Тръгни веднага, още тази нощ. Ще ти дам пари за пътуването. В храма ще ти предоставят убежище до края на зимата. А от там можеш да планираш отмъщението си за владетелите Отори. Това е волята на Шигеру.
— И аз го желая. Но съм сключил сделка с учителя Кикута. Сега съм обвързан с Племето чрез собствената си дума.
— Мисля, че първо си се заклел във вярност към клана Отори. Нима Шигеру не ти спаси живота, когато Племето дори още не беше чувало за теб? Пък и сам каза, че Акио ще те убие? Значи вече са нарушили договорката с теб. Можеш ли да се промъкнеш край него? Къде те чака?
— Оставих го на пътя пред портата. Сега вече може да е навсякъде.
— Е, нали ще го чуеш пръв? Ами онези номера, дето ми ги играеше на мен? Винаги някъде другаде, докато аз си мислех, че учиш…
— Учителю… — започнах. Канех се да му се извиня, но той ми махна да замълча.