— Прощавам ти всичко. Не онова, на което те научих, ти помогна да изведеш Шигеру от Инуяма, нали? — той отново излезе от стаята и се върна с малък наниз монети и няколко оризови питки, увити в листа от водорасли. Нямах вързоп или кутия, където да ги сложа, а и бездруго двете ми ръце трябваше да останат свободни. Завързах парите в препаската си под робата и мушнах питките в пояса си. — Ще намериш ли пътя? — Ичиро взе да се суети както едно време преди посещение на светилище или преди друго пътуване.
— Мисля, че да.
— Ще ти напиша писмо, с което да минеш през бариерата. Ти си слуга от това домакинство — така изглеждаш, — който урежда подробностите около посещението ми в храма през следващата година. Ще се срещнем в Тераяма, когато се стопят снеговете. Чакай ме там. Шигеру беше в съюз с Араи. Не знам как стоят нещата помежду ви, но трябва да потърсиш закрилата му. Той ще ти бъде благодарен за всякаква информация срещу Племето… — взе четчицата и взе да пише припряно. — Можеш ли все още да пишеш? — попита, без да вдига поглед.
— Не особено добре.
— Ще имаш на разположение цялата зима да се упражняваш — запечата писмото и се изправи. — Между другото какво стана с Джато?
— Пазят ми го в Тераяма.
— Време е да се върнеш за него — той се усмихна отново и после измърмори недоволно: — Чийо ще ме убие, задето не съм я събудил — скрих писмото под дрехата си и двамата се прегърнахме. — Някаква странна съдба те свързва с тази къща — рече той. — Мисля, че е привързаност, от която не можеш да избягаш — гласът му секна.
Видях, че за пореден път едва сдържа сълзите си.
— Знам — прошепнах в отговор. — Ще сторя всичко, което предлагате.
Бях убеден, че не мога да се откажа от този дом и от наследството си. Те ми принадлежаха. И щях да си ги възвърна. Всичко, което каза Ичиро, имаше своя съвършено ясен смисъл. Трябваше да избягам от Племето. Архивът на Шигеру щеше да ме закриля от тях и да ми предостави силна позиция за преговори с Араи. Само да успеех да се добера до Тераяма…
Седма глава
Напуснах къщата по същия път, по който бях проникнал в нея — навън през прозореца на горния етаж, надолу по стената и по славеевия под. Сега той спеше под краката ми, но се заклех следващия път, когато мина по него, да го накарам да запее. Само че не прехвърлих зида, за да се озова отново на улицата. Вместо това се втурнах безшумно през градината, станах невидим и прилепвайки до камъните като паяк, се изкатерих до отвора, през който потокът се вливаше в реката. Скочих в най-близката лодка, отвързах я, стиснах греблото, оставено на кърмата, и се оттласнах навътре в реката.
Лодката изстена тихо под тежестта ми, а течението усили плисъка на водата около нея. За нещастие небето се бе прояснило. Беше много по-студено и под почти пълната луна — много по-светло. Откъм брега чух тропот на нозе, пратих фалшивия си образ обратно при зида и се свих в дъното на лодката. Но Акио не се подлъга по второто ми аз, а скочи от стената, все едно летеше. Отново станах невидим, макар и да допусках, че срещу него това щеше да се окаже безполезно, и се хвърлих от лодката, прелитайки досами водната повърхност, в друга лодка на брега. Дращейки трескаво, отвързах въжето и се оттласнах навътре с греблото. Видях как Акио се приземи, умело запазвайки равновесие въпреки люлеенето на лодката, след което скочи и полетя отново, когато аз за пореден път прибягнах до фалшивия си образ, оставих го в лодката и скочих в следващата. Усетих раздвижването на въздуха, когато се разминахме. Контролирайки падането си, скочих обратно в първата лодка, стиснах греблото и се хвърлих да греба тъй бързо, както никога през живота си. Второто ми аз се стопи, щом Акио го сграбчи, и той се приготви да скочи за пореден път. Нямаше измъкване, ако не навлезех в реката. Извадих ножа си и щом преследвачът ми се приземи, нанесох удар. Акио се отдръпна с обичайната си скорост и с лекота се приведе, за да избегне удара. Бях очаквал този ход и го посрещнах с греблото, което го цапна отстрани по главата. Той се строполи на дъното, зашеметен за момент. Аз обаче загубих равновесие поради силното люлеене на лодката и с мъка се задържах да не падна през борда. Пуснах греблото и се вкопчих в дървената стена. Не исках да се озова в ледената вода, без да го повлека със себе си и да го удавя. Докато се плъзгах към отсрещния край на лодката, Акио се съвзе. Скочи рязко и се хвърли върху мен. Паднахме заедно и той ме сграбчи за гърлото.
Все още бях невидим, но напълно безпомощен, притиснат под него като шаран върху дъската на готвач. Усетих как ми причернява, и в този момент той отслаби хватката си.