— Предател! — възкликна. — Кенджи ни предупреди, че накрая ще се върнеш при Отори. Радвам се, че го стори, защото искам да те видя мъртъв, откакто се срещнахме за пръв път. Сега ще си платиш. За безочието си към Кикута… За ръката ми… И за Юки!
— Убий ме — отвърнах предизвикателно, — както семейството ти е убило баща ми. Никога няма да избягате от нашите призраци. Клетвите ни ще ви преследват до последния ви дъх, защото вдигате ръка срещу собствения си род!
Лодката се люлееше под нас, носена от течението. Ако в онзи момент Акио бе използвал ръцете или ножа си, сега нямаше да ви разказвам тази история. Но той не можа да устои на изкушението за една последна гавра с мен.
— Детето ти ще е мое. Ще го възпитам, както подобава, като истински Кикута — разтърси ме бясно. — Покажи ми лицето си! — изръмжа гневно. — Искам да видя очите ти, когато ти кажа как ще го науча да ненавижда паметта ти. Искам да гледам как умираш! — той се приведе още по-близо до мен, търсейки с поглед лицето ми.
Лодката пое по лунната пътека. Съзрял сиянието й, мигом възвърнах видимите си очертания и го погледнах право в очите. Видях онова, което исках да открия — неистова ревност и омраза, които замъгляваха преценката му и отнемаха силата му.
Той се осъзна за част от секундата. Опита се да откъсне поглед, но ударът на греблото вероятно бе намалил обичайната му бързина и бе твърде късно. Вече бе оборен от неустоимия сън на Кикута. Тялото му омекна, той се свлече на една страна, като напразно мигаше трескаво, отчаяно полагайки усилия да го прогони. Както се клатушкаше, лодката се наклони силно. Собственото му тегло го повлече с главата надолу в ледените води.
Лодката продължаваше да се носи, вече по-бързо, повлечена от надигащия се прилив. По осветената от луната пътека видях как тялото изплува на повърхността. Нямаше да се върна и да го довърша. Надявах се, че ще се удави или ще замръзне до смърт, но оставих това на съдбата. Хванах греблото и насочих лодката към отсрещния бряг.
Когато стигнах там, вече се тресях от студ. Прозвучаха първи петли, а луната бе увиснала ниско над хоризонта. Тревата на брега бе заскрежена, а камъните и клоните искряха, сковани в ледена белота. Обезпокоих една спяща чапла и се запитах дали не е същата, която идваше да лови риба в градината на Шигеру. Тя излетя от най-високите клони на върбата с познатия плясък на криле.
Бях изтощен, но твърде възбуден, за да помисля за сън, а и бездруго трябваше да се движа, за да се сгрея. Насила ускорих крачка, следвайки тесния планински път в посока югоизток. Луната бе ярка, а и пътят ми бе познат. Призори бях минал първия проход и вече се спусках към малко селце. Почти нямаше будни, но една старица вече разпалваше въглените в огнището си и срещу една монета ми предложи топла супа. Оплаках се от своя оглупял от старост господар, който ме е изпратил залудо през планините към някакъв отдалечен храм. Зимата несъмнено щеше да го довърши, а аз щях да бъда принуден да остана там.
Тя се изкиска и рече:
— Тогава ще трябва да станеш монах!
— Не и аз. Твърде много обичам жените…
Това й се стори забавно и тя намери няколко прясно мариновани сливи, които прибави към закуската ми. Щом видя низа от монети, ми предложи подслон и храна. Яденето бе привлякло демона на съня и се изкушавах да полегна, но се боях, че някой може да ме разпознае, и даже вече съжалявах за онова, което й бях казал. Може и да бях зарязал Акио в реката, но знаех, че можеше да се съвземе и да тръгне да ме преследва. Не се гордеех с дезертьорството си от Племето, след като бях дал дума да им се подчинявам, и в мразовитата дрезгавина на утрото почвах да осъзнавам какво щеше да представлява остатъкът от живота ми. Бях направил своя избор да се върна при клана Отори, но оттук нататък никога нямаше да се освободя от ужаса, че някой всеки миг щеше да дебне да ме убие. Цяла тайна организация щеше да бъде изпратена срещу ми, за да ме накаже за измяната. За да се промъкна през мрежата им, трябваше да се движа по-бързо от всеки техен пратеник. Трябваше освен това да се добера до Тераяма, преди да паднат снеговете.
Когато пристигнах в Цувано следобед на втория ден, небето бе добило цвят на олово. Всичките ми мисли бяха устремени назад към времето, когато се бях запознал там с Каеде, и към тренировъчния бой с мечове, когато се бях влюбил в нея. Нима името й вече бе вписано в списъка на мъртвите? Щяхме ли да се съберем отново в отвъдното, или бяхме обречени повече никога да не се срещнем нито в живота, нито в смъртта? Терзаеха ме скръб и срам. Тя ми бе казала „Чувствам се в безопасност единствено с теб“, а аз я бях изоставил. Ако съдбата се смилеше и тя отново се озовеше в обятията ми, никога повече нямаше да я пусна.