Съжалявах горчиво за решението си да тръгна с Племето и за кой ли път премислях причините, които бяха обусловили този избор. Смятах, че съм сключил сделка с тях и че животът ми им принадлежи… това бе едната страна. Но зад нея упреквах собствената си суета. Бях пожелал да опозная и да развия онази част от характера си, която бях получил по линия на баща си, от фамилията Кикута, от Племето — онова тъмно наследство, дарило ме с умения, които ме изпълваха с гордост. Бях откликнал с нетърпение и охота на предложената от тях съблазън — онази смесица от ласкателство, разбиране и бруталност, чрез която ме бяха използвали и манипулирали. Питах се какъв ми е шансът да се измъкна от тях невредим.
Мислите ми се виеха в шеметни кръгове. Вървях като замаян. По обед бях поспал малко в една хралупа встрани от пътя, но студът ме бе събудил. Единственият начин да се стопля бе да не спирам да вървя. Заобиколих града и спускайки се през прохода, поех отново по пътя покрай реката. Придошлите води се бяха оттеглили след наводненията, причинени от силните бури, които ни бяха задържали в Цувано, и крайбрежните диги бяха възстановени, но дървеният мост тук си стоеше разрушен. Платих на един лодкар да ме превози до другия бряг. Никой друг не пътуваше толкова късно, бях последният клиент. Усетих, че ме наблюдава с любопитство, но не ми каза нищо. Не можех да го определя като член на Племето, но въпреки това ме изпълваше с безпокойство. Остави ме на отсрещния бряг и аз побързах да се отдалеча. Когато се обърнах при завоя на пътя, той продължаваше да ме гледа. Кимнах му, но той не ми отвърна.
Беше по-студено от всякога, въздухът бе влажен и мразовит. Вече съжалявах, че не бях потърсил подслон за нощта. Ако ме застигнеше виелица преди следващия град, нямах особени изгледи да оцелея. Ямагата все още бе на няколко дни път. На границата на владението щеше да има пропускателен пункт, но въпреки писмото на Ичиро и облеклото ми на слуга не исках да прекарам нощта там — щеше да има твърде много любопитни, твърде много стражи. Не знаех какво да сторя, затова продължих да вървя.
Нощта настъпи. Дори и с тренираните ми в школата на Племето очи беше трудно да следвам пътя. На два пъти се отклонявах от него и трябваше да се връщам. Веднъж попаднах в някаква дупка или канавка, на дъното на която имаше вода, и се измокрих до коленете. Вятърът виеше пронизително, откъм гората долитаха странни звуци, от които в съзнанието ми оживяваха легенди за чудовища и таласъми. Имах чувството, че мъртвите ме следват по петите.
Докато небето на изток взе да просветлява, бях премръзнал и треперех неистово. Посрещнах зората с радост, но тя не ме спасяваше от жестокия студ. Дори напротив, накара ме да осъзная колко сам съм. За първи път в главата ми се прокрадна коварната мисъл, че ако границата на владението се охранява от хора на Араи, ще отида при тях и ще се предам. Те щяха да ме отведат при него, но преди това сигурно щяха да ми дадат нещо топло за пиене. Щяха да ме сложат да седна до огъня и да ми направят чай. Мисълта за горещата течност ме обсеби изцяло. Усещах как парата се вие към лицето ми, как топлата купичка сгрява дланите ми. Дотолкова се бях унесъл, че не бях забелязал вървящия след мен човек.
Внезапно почувствах нечие присъствие зад гърба си. Обърнах се, удивен, че не бях чул стъпки по пътя, нито нечие дишане. Бях слисан и дори уплашен от тази явна загуба на слух. Сякаш пътникът бе паднал от небето или бе излязъл изпод земята, както правят мъртъвците. После си дадох сметка, че или изтощението бе разстроило ума ми, или наистина виждах призрак, защото мъжът, който вървеше точно зад мен, бе низвергнатият Джо-Ан, когото смятах за мъртъв, издъхнал от мъченията на хората на Араи в Ямагата.
Шокът бе толкова голям, че едва не припаднах. Кръвта се дръпна от главата ми и се олюлях. Джо-Ан ме подхвана, преди да се свлека на земята, а ръцете му си изглеждаха съвсем истински, здрави и силни, пропити с миризма на щавена кожа. Земя и небе се завъртяха около мен, а пред очите ми заиграха черни петна. Той ме отпусна на земята и натисна главата ми така, че да се озове между коленете ми. Нещо в ушите ми бучеше оглушително. Седях така превит, ръцете му придържаха главата ми, докато бученето намаля, а черните петна се разнесоха и зрението ми се проясни. Втренчих се в земята. Тревата бе заскрежена, а между камъните се виждаха частици почернял лед. Вятърът виеше в клоните на кедрите. Единственият друг звук бе тракането на зъбите ми.