Джо-Ан заговори. Нямаше съмнение, това бе неговият глас:
— Простете, господарю, изплаших ви. Не исках да ви стряскам.
— Казаха ми, че си мъртъв. Помислих те за призрак.
— Е, може и да съм умрял за известно време — прошепна той. — Поне хората на Араи си помислиха така и захвърлиха тялото ми в мочурището… Но Тайният бог е имал други планове за мен и ме върна в този свят. Работата ми явно още не е свършена.
Вдигнах глава предпазливо и го погледнах. Имаше нов, зараснал наскоро белег, който вървеше от носа до ухото. Липсваха му и няколко зъба. Хванах го за китката и обърнах ръката му, за да мога да я огледам. Ноктите ги нямаше, а пръстите бяха изкривени и премазани от удари с тояга.
— Трябва да те помоля за прошка — рекох унило.
— Нищо, което ни се случва, не е извън плана Божи.
Чудех се защо плановете на който и да е бог трябва да включват изтезания, но не го казах на Джо-Ан. Вместо това попитах:
— Как ме откри?
— Лодкарят дойде при мен — смята, че е превозил вас през реката. Аз очаквах вест от вас. Знаех, че ще се върнете — той взе вързопа, който бе оставил отстрани на пътя, и започна да го развързва. — Въпреки всичко пророчеството трябваше да се изпълни.
— Какво пророчество? — спомних си, че съпругата на Кенджи го бе нарекла побъркан. Той не отговори. Извади от бохчата две малки просени питки, произнесе над тях кратка молитва и ми подаде едната. — Ти всеки път ме храниш — рекох. — Ала май този път няма да мога да ям…
— Тогава пийте — каза Джо-Ан и ми подаде груба съдина от бамбук. Не бях сигурен дали ще успея да преглътна, но си помислих, че течността може да ме сгрее. Щом спиртната напитка нахлу в корема ми, мракът и бученето ме връхлетяха отново и повърнах няколко пъти, като целият се тресях, докато накрая грохнах от изтощение.
Джо-Ан цъкна няколко пъти с език, както би направил на кон или вол. Проявяваше търпението на човек, свикнал да се занимава с животни. Когато успях да заговоря отново, рекох през тракащи зъби:
— Трябва да продължа пътя си.
— Закъде сте тръгнали?
— Тераяма. Ще прекарам зимата там.
— Е — той потъна в едно от своите познати състояния на мълчание. Молеше се, слушаше някакви вътрешни гласове, които щяха да му кажат какво да направи. — Това е добре — рече накрая. — Ще поемем през планината. Ако продължите по пътя, ще ви спрат на бариерата, а и бездруго ще отнеме твърде много време. Снегът ще падне, преди да стигнете Ямагата…
— През планината?!? — вдигнах поглед към зъберите, които се издигаха на североизток. Пътят от Цувано за Ямагата минаваше в подножието им, но самата Тераяма се падаше точно зад тях. Над хребетите бяха надвиснали сиви облаци с онази мътна влажна лъскавина, която вещаеше сняг.
— Катеренето ще е трудно — рече Джо-Ан. — Ще трябва да починете малко, преди да поемете нагоре.
Взех да мисля как да се изправя на крака:
— Нямам време. Трябва да се добера до храма, преди да паднат снеговете.
Джо-Ан вдигна поглед към небето и подуши вятъра:
— Довечера ще е твърде студено, за да вали сняг, но пък може да почне още утре. Ще помолим Тайното божество да го задържи — той стана и ми помогна да се изправя. — Сега можете ли да ходите? Живея недалеч, но трябва да се върнем малко назад. Ще си починете там, а после ще ви отведа при хора, които ще ви покажат пътя през планината.
Чувствах се безплътен, все едно тялото ми бе станало ефирно, като че ли бях се раздвоил и по някакъв начин бях изчезнал с образа на второто си аз. Бях признателен на Племето за тренировките, които ме бяха научили да намирам онези резерви на сила, за които повечето хора дори не подозират. Бавно, докато се съсредоточавах в дишането си, усетих как някаква енергия и сила се завръщат. Без съмнение Джо-Ан отдаде съвземането ми на молитвите си. За момент ме изгледа с хлътналите си очи, после върху устните му сякаш трепна усмивка, той се обърна и пое обратно по пътя, по който бяхме дошли.
Поколебах се за миг отчасти защото не исках да се връщам назад по собствените си стъпки, загубвайки преднината, която ми бе коствала толкова много, а и защото изпитвах някаква неохота да тръгна с низвергнатия. Едно беше да поговоря с него насаме посред нощ и съвсем друго — да вървя плътно до него, да ме видят в неговата компания. Все още не бях един от владетелите Отори, а и вече не принадлежах към Племето. Джо-Ан ми предлагаше помощ и подслон, но когато го последвах, ме побиха тръпки.