След по-малко от час изоставихме пътя и поехме по пътека, която следваше брега на тясна река. Минахме през две-три бедстващи села, където по нас хукнаха деца да просят храна, но се отдръпнаха, щом разпознаха низвергнатия. В следващото село две по-големи момчета събраха достатъчно дързост да ни замерят с камъни. Един замалко да ме уцели в гърба… чух го навреме как лети към мен, и отстъпих встрани. Канех се да се върна и да накажа хлапето, но Джо-Ан ме спря.
Далеч преди да стигнем, долових миризмата на табачницата. Реката се разшири и накрая се вля в главния канал. При мястото на сливането се виждаха редици от дървени рамки, върху които бяха опънати кожите. Тук, на влага и завет, нямаше опасност да се заскрежат, но с настъпването на зимния мраз щяха да ги смъкнат и да ги складират на закрито до пролетта. Мъжете там вече работеха, всички до един низвергнати, разбира се, полуголи въпреки студа, само кожа и кости също като Джо-Ан и със същия сломен вид на пребити кучета. Над реката се стелеше мъгла, примесена с пушек от огнищата с дървени въглища. Двата бряга бяха свързани с плаващ мост, който бе скалъпен от тръстика, овързана с въжета и бамбук. Спомних си как преди време Джо-Ан ми беше казал да отида при моста на низвергнатите, ако имам нужда от помощ. Сега по волята на съдбата се бях озовал тук… или както той несъмнено би казал — доведен от силата на Тайния бог. Зад редиците от рамки стърчаха няколко малки дървени колиби — имаха такъв вид, сякаш един-единствен силен пристъп на вятъра би ги помел. Докато следвах Джо-Ан към вратата на първата колиба, мъжете продължаваха да работят, но аз чувствах погледите им. В очите на всеки един се четеше непонятна за мен настоятелна молба, все едно бях важен за тях и можех да им помогна по някакъв начин.
Опитвайки се да прикрия неохотата си, влязох в колибата, без да изувам обувките си, тъй като подът бе пръстен. В огнището гореше слаб огън. Вътре бе тъй задимено, че на очите ми залютя от пушека. В дъното имаше още някой — бе свит в ъгъла под купчина кожи. Помислих, че е жената на Джо-Ан, но човекът се размърда, изпълзя напред на колене и опря чело в земята пред мен. Беше мъжът, който ме бе превозил през реката.
— Вървял е почти цялата нощ, за да ми каже, че ви е видял — поясни Джо-Ан с извинителен тон. — Имаше нужда да почине малко, преди да поеме обратно.
Дадох си сметка за жертвата, която предполагаше една такава постъпка — не само самотният преход през обитавания от таласъми мрак, но и опасността от крадци и патрули, както и загубата на парите, които би могъл да спечели през този ден.
— Защо е сторил това за мен?
Тогава лодкарят седна, вдигна глава и ми хвърли бърз поглед. Не каза нищо, но в очите му се четеше онова, което бях видял и в очите на останалите щавачи — страст и копнеж. Бях виждал това изражение и по-рано, преди месеци, върху лицата на хората, докато яздехме обратно от Тераяма към Ямагата, погледът, подобен на няма молба, който отправяха към Шигеру. Бяха намерили в Шигеру някакво упование — обещание за справедливост, за състрадание — и сега тези хора търсеха същото у мен. Каквото и да им бе казал Джо-Ан, то ме бе превърнало в тяхна надежда.
И тогава нещо в мен откликна на безмълвния им призив, както бе откликнало на селяните, на земеделците с техните тайни ниви. Отнасяха се с тях като с кучета, гонени и гладуващи, но аз видях в тях мъже, които по ум и сърце не стояха по-долу от който и да е воин или търговец. Бях отгледан и възпитан сред хора като тях и бях научен, че Тайният бог гледа на всички нас с еднакви очи. Независимо от онова, което бях станал, от всичко, на което ме бяха научили кланът Отори или Племето, сякаш против волята им дори, бе невъзможно да забравя това.
Джо-Ан каза:
— Сега той е ваш човек. Както и аз, и всички ние. Ако ви потрябваме, просто трябва да ни повикате — той се усмихна и изпочупените му зъби проблеснаха на мъждивата светлина.
Беше сварил чай и ми подаде малка дървена купичка. Усетих как парата се издига към лицето ми. Чаят бе от клонки, какъвто пиехме някога в Мино.
— А защо вас? Онова, което ще ми трябва, е армия! — отпих и усетих как топлината плъзна по тялото ми.
— Да, армия — отвърна Джо-Ан. — Тепърва ви предстоят много битки. Така гласи пророчеството.
— Тогава как можете да ми помогнете? На вас ви е забранено да убивате…