— Воините убиват с готовност — отвърна Джо-Ан. — Има обаче много неща, които не биха свършили, а те далеч не са маловажни. Неща, които смятат под достойнството си. Строителство, колене, погребване. Ще го осъзнаете, когато ви потрябваме.
Чаят успокои стомаха ми. Джо-Ан извади още две малки просени питки, но нямах апетит и накарах лодкаря да изяде моя дял. Джо-Ан също не хапна, но прибра втората. Видях как другият го проследи с поглед, и преди да тръгне, му дадох няколко монети. Той не искаше да ги вземе, но аз ги тикнах в ръката му.
Джо-Ан измърмори над него благословията преди път и после отмести кожите, за да мога да заема мястото му под тях. Топлината на чая остана в мен. Кожите воняха, но предпазваха от студа и заглушаваха шума. Помислих си за момент как някой от тези гладуващи мъже може да ме предаде за купичка супа, но в момента нямах друга възможност; налагаше ми се да се доверя на Джо-Ан. Оставих мрака да ме обгърне и да ме потопи в дълбок сън.
Джо-Ан ме събуди след няколко часа. Беше късен следобед. Даде ми чай, който не бе много по-различен от гореща вода, и се извини, че не може да ми предложи храна.
— Трябва да тръгваме — рече, — ако искаме да стигнем при въглищарите преди мръкнало.
— Въглищарите ли? — обикновено се будех бързо, но този ден бях замаян от съня.
— Все още са горе в планината. Ползват пътеки през гората, които ще ви преведат през границата. Но ще си тръгнат с първия сняг — млъкна за момент и после продължи: — Трябва да говорим с един човек по пътя.
— С кого?
— Няма да се бавим — отвърна той с една от тайнствените си усмивки.
Когато излязохме навън, коленичих до речния бряг и наплисках лицето си с вода. Беше ледена. Както бе предсказал Джо-Ан, беше застудяло и въздухът бе по-сух — твърде студено и твърде сухо, за да завали сняг.
Изтръсках водата от ръцете си, а той размени няколко думи с мъжете. Те отправиха към мен искрящи погледи. Щом тръгнахме, престанаха да работят и докато минавах покрай тях, коленичеха и се кланяха доземи.
— Знаят ли кой съм? — попитах Джо-Ан с приглушен глас. Отново ме обзе страх, че тези хора, които живееха в такава оскъдица, можеха да ме предадат.
— Знаят, че сте Отори Такео — отвърна той. — Ангелът от Ямагата, който ще донесе справедливост и мир. Така гласи пророчеството.
— Какво пророчество?
— Ще го чуете лично.
Връхлетяха ме съмнения. Какво правех, поверявайки живота си в ръцете на този побъркан? Чувствах, че всеки следващ пропилян миг ще ми попречи да стигна до Тераяма, преди снегът или Племето да са ме застигнали. Но вече си давах сметка, че единствената ми надежда бе да премина планината. Налагаше се да следвам Джо-Ан.
Прекосихме по-малката река нагоре по течението при един рибен яз. Срещнахме само двама-трима рибари и няколко момичета, които носеха храна на мъжете, които горяха оризови стъбла и разпръсваха тор по голите стърнища. Момичетата се изкатериха по брега, за да не пресекат пътя ни, а един от рибарите ни заплю. Другият изруга Джо-Ан, че отравял водата. Аз вървях с приведена глава и извърнато лице, но те изобщо не ми обърнаха внимание. Всъщност избягваха да ни погледнат открито, сякаш дори това щеше да ги омърси и да ги обрече на зла участ.
Джо-Ан като че ли не забелязваше враждебността на хората; беше вглъбен в себе си, все едно загърнат в черно наметало, но когато минахме покрай тях, каза:
— Не ни позволяваха да ползваме дървения мост, за да пренасяме кожите до другия бряг. Затова трябваше да се научим как да си направим свой. Сега техният е разрушен, но те пак отказват да ползват нашия — поклати глава и прошепна: — Само ако познаваха Тайния…
На отсрещния бряг вървяхме покрай реката още около километър, след което завихме на североизток и започнахме да се изкачваме. Оголелите кленове и букове отстъпиха място на борове и кедри. Колкото по-навътре навлизахме в гората, толкова по-тъмна и стръмна ставаше пътеката, докато накрая вече се катерехме по камъни и скали къде прави, къде на четири крака. Сънят ме бе освежил и чувствах, че силите ми се възвръщат. Джо-Ан се катереше неуморно, почти без да се задъхва. Трудно можех да позная възрастта му. Бедността и страданията го бяха съсухрили, тъй че изглеждаше като старец, но можеше и да е на не повече от трийсет. В него имаше нещо неземно, все едно наистина бе възкръснал от мъртвите.
Накрая прехвърлихме един хребет и се озовахме на малко плато. Насред него имаше огромен камък, паднал от канарата отгоре. Под нас виждах проблясващата лента на реката, която се виеше далеч нататък, почти до Цувано. Над долината се стелеше дим, примесен с мъгла. Облаците бяха ниско и скриваха планинската верига отсреща. Катеренето ни бе загряло, дори се бяхме изпотили, но когато спряхме, дъхът ни излизаше на бяла струя в мразовития въздух. Няколко късни къпини искряха в тъмночервено върху оголелите храсти; освен тях наоколо всичко беше безцветно. Дори вечнозелените дървета тъмнееха. Чух стичащи се капки вода и два гарвана, които се зовяха един друг горе от скалата. Когато млъкнаха, долових нечие дишане.