Звукът идваше, бавен и отмерен, от самата скала. Забавих собственото си дишане, докоснах Джо-Ан по ръката и посочих с глава към нея. Той се усмихна и каза тихо:
— Всичко е наред. Това е онзи, когото дойдохме да видим.
Гарваните се обадиха отново с рязък и зловещ грак. Започнах да треперя. Студът пълзеше по тялото ми и ме обгръщаше. Страховете от предишната нощ заплашваха да изплуват отново. Исках да продължа да се движа. Нямах никакво желание да се срещам с онзи, който се криеше зад скалата и дишаше тъй бавно, че едва ли бе човешко същество.
— Елате — рече Джо-Ан и аз го последвах покрай ръба на канарата, като се стараех да не поглеждам надолу към зеещата под нас пропаст.
В скалите отстрани имаше пещера. От тавана й капеше вода. През вековете бе оформила колони и копия, а в пода бе издълбала улей, който водеше до малък дълбок вир, чиито стени бяха равни като на водохранилище и с белотата на варовик. Самата вода бе черна.
Таванът на пещерата се снишаваше, следвайки линията на планината, а в горната, по-сухата страна се виждаше фигура, която бих помислил за статуя, ако не бях чул дишането й. Беше сиво-бяла като варовика, сякаш бе седяла там толкова дълго, че бе започнала да се вкаменява. Трудно бе да се различи дали е мъжка или женска; съзрях в нея един от онези древни люде — отшелник, монах или монахиня, — които бяха надраснали пола и рода и дотолкова бяха доближили отвъдното, че представляваха почти чист дух. Косите падаха като бял шал, лицето и ръцете бяха сиви като остаряла хартия.
Фигурата седеше в поза за медитация върху пода на пещерата без всякакъв признак на напрежение или неудобство. Пред нея имаше нещо като каменен олтар с положени вехнещи цветя — последните есенни лилиуми — и други приношения — два горчиви портокала с набръчкана кора, парченце плат и няколко дребни монети. Наподобяваше всяко друго светилище в израз на почит към божеството на планината, само дето в камъка бе издълбан знакът, който използваха Скритите, същият, който преди толкова време владетелката Маруяма бе очертала върху дланта ми в Чигава.
Джо-Ан развърза вързопа си и извади последната просена питка. Коленичи и я постави внимателно върху олтара, след което се поклони доземи. Фигурата отвори очи и се взря в нас; гледаше ни, но без да ни вижда. Очите й бяха забулени с пелената на слепотата. Върху лицето й се изписа изражение, което ме накара да падна на колене и да й се поклоня — изражение на съвършена нежност и състрадание, примесено с абсолютно знание. Не се съмнявах, че се намирам в присъствието на свято същество.
— Томасу — рече то и аз си помислих, че гласът е по-скоро женски, отколкото мъжки. Толкова отдавна никой не ме бе наричал с името, което ми бе дала моята майка, че косите на врата ми настръхнаха, и когато потръпнах, не беше само от студ. — Седни — рече тя. — Имам да ти кажа нещо, което трябва да чуеш. Ти си Томасу от Мино, но си станал и Отори, и Кикута. Във вените ти тече смесена кръвта на три рода. Роден си сред Скритите, но животът ти вече не е тайна и не ти принадлежи. Земята ще поднесе онова, което Небето желае… — тя млъкна. Минутите се точеха. Студът проникваше в костите ми. Питах се дали ще каже още нещо. Първоначално се изненадах, че знае кой съм; после реших, че вероятно Джо-Ан й е разказал за мен. Ако това бе пророчеството, то бе тъй неясно, че не ми говореше нищо. Помислих си, че ако остана още дълго така коленичил, ще замръзна до смърт, но бях прикован от силата в очите на слялата жена. Вслушвах се в дишането на трима ни, в звуците на планината, в гарваните, които продължаваха да грачат дрезгаво, в кедрите, тъй неспокойни на североизточния вятър, в стичащите се струйки вода, в стенанието на самата планина, когато стана толкова студено, че скалите се свиха. — Земите ти ще се простират от море до море — рече тя накрая, — но мирът настъпва с цената на пролятата кръв. Пет битки ще ти го донесат: четири ще спечелиш и една ще загубиш. Мнозина трябва да умрат, но теб самия не те заплашва смърт освен от ръката на собствения ти син! — настъпи ново продължително мълчание. С всяка секунда здрачът се сгъстяваше и въздухът ставаше още по-мразовит. Обходих с поглед пещерата. Отстрани до святата жена стоеше молитвено колело върху малък дървен блок с гравирани по ръба лотосови листа. Бях озадачен. Знаех, че много планински светилища са забранени за жени, и никой от онези, които бях виждал, не съдържаше такава смесица от символи, сякаш тук си съжителстваха и Тайният бог, и Просветленият и духовете на планината. Тя продължи, все едно бе прочела мислите ми; в гласа й се долавяше скрит смях, примесен с удивление. — Всичко е едно. Запази това в сърцето си. Всичко е едно!