Докосна молитвеното колело и го завъртя. Ритъмът му сякаш проникна във вените ми и се вля в кръвта ми. Тя започна да припява тихо с думи, които никога не бях чувал и не разбирах. Те изпълваха пространството около нас и накрая се стапяха във вятъра. Когато ги чухме отново, бяха станали благословията на сбогуване, изричана от Скритите. Тя ни подаде една купичка и ни каза да пийнем от вира на тръгване.
Върху повърхността вече се образуваше тънка коричка лед и водата бе тъй студена, че скова зъбите ми. Без да губи време, Джо-Ан ме поведе бързо напред, като се взираше тревожно на север. Преди да се върнем обратно, заобикаляйки канарата, хвърлих един последен поглед към святата жена. Тя седеше неподвижно; от това разстояние изглеждаше като част от скалата. Не можех да повярвам, че ще остане тук, навън, сам-сама през цялата нощ.
— Как оцелява? — попитах. — Ще умре от студ.
Джо-Ан се навъси:
— Бог поддържа живота й. За нея е все едно дали ще умре.
— Значи е като теб?
— Тя е свят човек. Някога я мислех за ангел, но тя е човешко същество, превърнато в това, което е, от силата Божия.
Не искаше да говори повече. Изглежда, бе доловил притеснението ми. Спускахме се бързо надолу, докато стигнахме до малък каменен водопад. Изкатерихме се по него. От другата страна имаше тясна пътека сред тъмната гора. Щом се озовахме на нея, отново поехме нагоре.
Окапала шума и борови иглички заглушаваха стъпките ни. Под дърветата вече бе почти нощ. Въпреки това Джо-Ан още повече ускори крачка. Бързането малко ме посгря, но нозете и ръцете ми бавно се сковаваха, сякаш варовитата вода, която бях изпил, ме превръщаше в камък. Сърцето ми също се бе смразило от озадачаващите думи на старицата и всичко онова, което вещаеха за бъдещето ми. Никога не бях се сражавал в битка — нима наистина щях да се бия в пет? Ако кръвопролитието бе стойността на мира, за пет сражения това наистина щеше да е тежка цена. А идеята, че собственият ми син, още нероден, е обречен да ми отнеме живота, ме изпълни с непоносима скръб. Изравних се с Джо-Ан и го докоснах по ръката.
— Какво значи това?
— Каквото гласи, това е — той забави крачка, за да си поеме дъх.
— На теб същото ли ти каза по-рано?
— Да.
— Кога?
— След като умрях и отново се върнах към живота. Исках да живея като нея, да бъда отшелник в планината. Мислех, че може да ме вземе за слуга, но тя ми отказа с думите, че работата ми в този свят още не е свършена, и тогава изрече думите за вас…
— Ти си й разказал кой съм, за някогашния ми живот и всичко останало?
— Не — отвърна той търпеливо. — Нямаше нужда да й казвам, защото тя вече знаеше. Нареди ми да ви служа, защото само вие ще донесете мир.
— Мир? — повторих аз. Това ли бе имала предвид, когато каза „онова, което Небето желае“? Дори не бях сигурен какво означаваше тази дума. Самата идея за мира ми се струваше като част от фантазиите на Скритите, историите за онова царство, които мама ми разправяше шепнешком през нощта. Дали някога щеше да бъде възможно клановете да престанат да се сражават помежду си? Цялата класа на воините се биеше — с тази цел бяха отгледани, възпитани и подготвени, живееха за това — да завладяват нови земи, с които да поддържат нови армии, за да завоюват още земи… — Мир чрез война?
— Че има ли друг начин? — попита в отговор Джо-Ан. — Ще има битки.
Четири ще спечелиш, една ще загубиш.
— Ето, затова се подготвяме сега. Забелязахте мъжете в табачницата, видяхте очите им. Откакто извършихте онова милостиво дело в крепостта Ямагата, когато сложихте край на мъките на изтерзаните Скрити, за тези хора се превърнахте в герой. После и онова, което сторихте за владетеля Шигеру в Инуяма… дори и без пророчеството те биха заявили готовността си да се бият за вас. Сега знаят, че Бог е с вас.