— Тя седи в планинско светилище и използва молитвено колело — рекох. — При все това ни благослови в традицията на твоя народ.
— На нашия народ — поправи ме той.
Поклатих глава:
— Аз вече не следвам тези принципи. Убивал съм много пъти. Наистина ли вярваш, че тя говори с думите на вашия Бог?
— Не знам защо Бог ми повелява да я слушам — призна. — Но го прави и аз се подчинявам.
„Той е луд, помислих си, изтезанията и страхът са замъглили разсъдъка му.“ А на глас рекох:
— Тя каза: „Всичко е едно.“ Не го вярваш, нали?
Той прошепна:
— Вярвам на всички учения на Тайния. Живея според тях от детството си. Зная, че са истина. Но ми се струва, че има място отвъд ученията, място отвъд думите, където това може да е истина. Където се вижда как всички вярвания произлизат от един и същ източник. Брат ми бе свещеник; той щеше да ми каже, че това е ерес. Още не съм бил на това място, но тя, тя живее там.
Останах безмълвен, разсъждавайки как думите му можеха да се отнесат към самия мен. Чувствах как трите елемента, които изграждаха природата ми, се бяха свили вътре в мен като три отделни змии, всяка една готова да причини смъртта на останалите, стига да й бъдеше позволено да атакува. Никога не бих могъл да живея един живот, ако не отрека две трети от себе си. Единственият ми изход бе да продължавам напред, да превъзмогна разделението и да намеря начин да обединя в едно отделните части.
— Вие също — добави Джо-Ан, четейки мислите ми.
— Ще ми се да вярвам, че е така — рекох накрая. — Но докато за нея то е място на най-дълбока духовност, за мен е практически единствената смислена възможност…
— Значи вие сте онзи, който ще донесе мир.
Отказвах да повярвам на пророчеството. То беше много повече и в същото време много по-малко от онова, което исках за собствения си живот. Но думите на старицата бяха пропили съществото ми и вече не можех да се отърва от тях.
— Онези хора от табачницата… твоите хора… те няма да се бият, нали?
— Някои ще го сторят — отвърна Джо-Ан.
— Знаят ли как?
— Може да бъдат обучени. Има толкова други неща, които умеят — строителство, транспорт, превеждане по тайни пътеки…
— Като тази ли?
— Да, тя е дело на въглищарите. Скриват входовете с купчина камъни. Имат мрежа из цялата планина.
Земеделци, низвергнати, въглищари — на никого от тях не бе позволено да носи оръжие или да участва в битките между клановете. Запитах се колко ли още бяха онези като земеделеца, когото бях убил в Мацуе, или като Джо-Ан. Какво разхищение на смелост и интелигентност да не се използват такива хора. Ако зависеше от мен да ги обуча и въоръжа, щях да разполагам точно с мъжете, които ми трябваха. Но дали воините щяха да се бият редом с тях? Или просто щяха да заклеймят и мен като низвергнат?
Бях се отдал на такива разсъждения, когато внезапно ме лъхна мирис на изгоряло; след малко долових далечни гласове и други шумове от човешка дейност — удари на брадва, пукот на горящ огън. Озърнах се и Джо-Ан го забеляза.
— Чувате ли ги вече?
Кимнах заслушан, мъчейки се да преценя броя им. Четирима според гласовете, вероятно още един, който не говореше, но се движеше с отчетлива стъпка, и никакви кучета, което изглеждаше необичайно.
— Виждаш ли, аз съм наполовина Кикута, от Племето. Притежавам много от техните дарби.
Той не можа да се сдържи и леко потръпна. Такива дарби Скритите възприемаха като вещерство. Когато бе приел вярата на Скритите, собственият ми баща се бе отказал от всичките си умения — бе намерил смъртта си, защото бе положил клетва никога повече да не убива.
— Знам — отвърна Джо-Ан.
— Ако ще върша онова, което очакваш от мен, ще се нуждая от всичките си способности.
— Членовете на Племето са деца на дявола — измърмори той, след което добави припряно, както и по-рано: — Вашият случай е различен, господарю.
Това ме накара да си дам сметка за рисковете, които поемаше заради мен, застрашен не само от хората, но и от свръхестествените сили. Моята кръв на принадлежащ към Племето вероятно ме правеше в съзнанието му опасен като таласъм или като речен дух. Отново бях удивен от силата на убеждението, което го движеше, и от себеотрицанието, с която се бе оставил в ръцете ми.
Мирисът на изгоряло се засили. По дрехите и по кожата ни се посипаха частици пепел и сажди, напомняйки ми зловещо за сняг. Земята стана сивкава. Пътеката излезе на едно сечище сред дърветата, където имаше няколко пещи за дървени въглища, които бяха оградени с влажна почва и торф. Само една продължаваше да гори, като през цепнатините й просветваха червени пламъци. Трима души бяха заети да разглобяват студените пещи и да опаковат дървените въглища. Друг бе коленичил при малък огън, над който на трикрака поставка къкреше котле. Дотук четирима, но чувствах, че има и пети. Чух тежки стъпки зад гърба си и неволното рязко поемане на въздух, което предхожда атака. Бутнах Джо-Ан встрани и със скок се обърнах, заставайки с лице към онзи, който се опитваше да ни издебне в гръб.