Докато ядяхме, обсъдиха плановете си за следващия ден. Решиха един от тях да ме отведе до границата. Те самите не смееха да я пресекат, но според тях пътят до Тераяма оттатък билото на планината бил съвсем лесен. Щяхме да тръгнем на зазоряване и ако не завалеше сняг, щяха да ми трябват не повече от дванайсет часа.
Вятърът бе сменил посоката си леко на север и бе станал заплашително студен и влажен. Въглищарите вече бяха решили вечерта да разглобят последната пещ и на следващия ден да започнат спускането от планината. Джо-Ан можеше да им помогне, замествайки мъжа, който щеше да ми стане водач.
— Значи нямат нищо против да работят с теб? — попитах Джо-Ан по-късно.
Бях озадачен от въглищарите. Те ядяха месо, значи не следваха учението на Просветления; не произнесоха молитва над храната в традицията на Скритите и приемаха един низвергнат да яде и да работи редом с тях за разлика от другите селяни.
— Самите те са низвергнати — отвърна Джо-Ан. — Освен дърва горят и трупове. Но не са от Скритите. Почитат духовете на гората, най-вече божеството на огъня. Вярват, че утре ще слязат заедно от планината и той ще живее с тях през цялата зима, топлейки домовете им. Напролет заедно с него ще поемат обратно в планината — в гласа му се долавяше нотка на неодобрение. — Все се опитвам да им разкажа за Тайния бог — продължи той. — Но те ми викат, че не можели да изоставят божеството на предците си, защото тогава кой щял да пали огъня в пещите?
— Може би всичко е едно — рекох, дразнейки го на шега, тъй като месото и топлината, предоставени от почитащите божеството на огъня, бяха повдигнали духа ми.
Той ми отправи една от своите леки усмивки, но не каза нищо повече по въпроса. Изведнъж доби изтощен вид. Здрачът се бе сгъстил и въглищарите ни поканиха в колибата си. Беше скалъпена от клони и покрита с кожи, които вероятно бяха разменили срещу въглища. Вмъкнахме се вътре и се скупчихме плътно един до друг, за да се предпазим от студа. Главата ми бе на топло, защото бе най-близо до печката, но гърбът ми се бе вкочанил, и когато се обърнах, имах чувството, че клепачите ми ще замръзнат и повече никога няма да мога да ги отворя.
Не спах много, но лежах, заслушан в дълбокото дишане на мъжете край мен, и разсъждавах за бъдещето си. Бях решил, че съм се обрекъл на гибел заради смъртната присъда на Племето, като всеки ден почти не очаквах да оцелея до падането на нощта, но пророчицата ми бе върнала живота. Собствените ми умения се бяха развили сравнително късно — някои от момчетата, с които бях тренирал в Мацуе, бяха започнали да проявяват талантите си на осем-деветгодишна възраст. На колко щеше да го стори моят син? Колко време щеше да мине, докато станеше достатъчно вещ, за да се изправи срещу мен? Вероятно шестнайсетина години. Значи аз самият щях да живея още горе-долу толкова. Това просто изчисление ми вдъхна известна горчива надежда.
Понякога усещах, че вярвам на пророчеството, друг път — не. Всъщност така бе през целия ми съзнателен живот.
На следващия ден щях да пристигна в Тераяма. Щях да се сдобия със записките на Шигеру за дейностите на Племето, щях отново да държа Джато в ръце. През пролетта щях да установя връзка с Араи. Въоръжен с тайната информация за Племето, щях да потърся подкрепата му срещу чичовците на Шигеру. Защото за мен беше ясно, че първият сблъсък трябваше да е с тях. Щях да отмъстя за смъртта на Шигеру и да поема наследството си, което щеше да ми предостави онова, от което се нуждаех най-много — силна база в непревземаемия Хаги.
Джо-Ан спеше неспокойно — тръпнеше и стенеше. Дадох си сметка, че вероятно изпитва непрестанна болка, макар че, когато бе буден, не го показваше по никакъв начин. Малко преди зазоряване студът понамаля и аз спах дълбоко около час само за да се събудя от тих и лек звук, който изпълваше ушите ми — звука, от който се ужасявах. Изпълзях до входа на колибата. На светлината на огъня видях снежинките, които бяха почнали да падат, и чух едва доловимото съскане, с което се топяха върху жаравата. Разтърсих Джо-Ан и събудих въглищарите.
— Вали сняг!
Те скочиха, запалиха клони за факли и започнаха да събират лагера си. Бояха се да останат в капана на планината. Скъпоценните дървени въглища от последната пещ бяха увити в мокрите кожи, които смъкнаха от колибата. Помолиха се припряно над тлеещите въглени и ги сложиха в желязно гърне, за да ги вземат със себе си надолу по склона на планината.